Ако днес загубим Кейт, ще сме я имали за шестнайсет години и това няма как да ни го отнеме никой. А след цяла вечност от днешния ден, когато ми е трудно да си спомня лицето й, когато се смее, усещането за ръката й в моята или съвършения звук на гласа й, ще имам Брайън, който да ми каже: „Не си ли спомняш? Ето как беше“.
Гласът на съдията прекъсва унеса ми:
— Госпожо Фицджералд, свършихте ли?
Изобщо нямаше нужда да подлагам Брайън на кръстосан разпит; винаги съм знаела отговорите му. Това, което съм забравила, са въпросите.
— Почти — отвръщам и се обръщам към съпруга си. — Брайън? — питам. — Кога ще се върнеш у дома?
Във вътрешността на съдебната палата има редица автомати за закуски и напитки, но в нито една от тях няма нещо, което човек би искал да опита. След като съдия Дисалво обявява почивка, отивам там и се взирам в продуктите на „Старбърст“, „Прингъл“ и „Чийто“, затворени в спираловидните си клетки.
— Най-добре пробвай „Орео“ — предлага ми Брайън зад мен. Обръщам се и го виждам как пъха в отвора на машината седемдесет и пет цента. — Просто. Класическо.
Натиска два бутона и бисквитите започват самоубийствения си полет към дъното на автомата.
Повежда ме към масата, обезобразена и покрита с петна от хората, издълбали инициалите си и надраскали мислите си отгоре й.
— Не знаех какво да ти кажа, докато беше на свидетелското място — признавам, а после се поколебавам: — Брайън? Мислиш ли, че бяхме добри родители?
Мисля си за Джес, от когото вдигнах ръце преди толкова време. За Кейт, която не можах да накарам да оздравее. За Ана.
— Не знам — отвръща Брайън. — Има ли някой, който знае?
Подава ми пакетче „Орео“. Отварям уста да му кажа, че не съм гладна, а той пъха в нея бисквита, плътна и груба, срещу езика ми. Внезапно усещам, че умирам от глад. Брайън избърсва трохите от устните ми, сякаш съм направена от фин порцелан, и аз му позволявам. Мисля си, че може би никога досега не съм опитвала нещо толкова вкусно.
Брайън и Ана се връщат у дома същата вечер. И двамата я слагаме в леглото; и двамата я целуваме. Брайън отива да си вземе душ. След малко ще тръгна за болницата, но точно сега сядам срещу Ана, на леглото на Кейт.
— Лекция ли ще ми четеш? — пита тя.
— Не така, както си мислиш — прокарвам пръст по ръба на една от възглавниците на Кейт. — Ти не си лош човек, защото искаш да бъдеш самата себе си.
— Никога не съм…
Вдигам ръка.
— Имам предвид, подобни мисли са напълно човешки. И само защото се оказва, че си различна от това, което всички са си представяли, не означава, че си сбъркала нещо. Дете, което е тормозено в едно училище, може да се премести в друго и да се превърне в най-популярното момиче там просто защото никой няма други очаквания за него. Или човек, който постъпва в медицинско училище, защото всички в семейството му са лекари, може да разбере, че всъщност иска да стане художник — поемам си дълбоко въздух. — В това, което ти говоря, има ли някакъв смисъл?
— Всъщност не.
Усмихвам се.
— Предполагам, просто искам да ти кажа, че ми напомняш на някого.
Ана се надига на лакът.
— На кого?
— На мен — отвръщам.
Когато си прекарал с партньора си толкова много години, той се превръща в нещо като пътната карта, която държиш в жабката на колата и цялата е намачкана и на бели линии от употреба — нещо, което познаваш толкова добре, че можеш да го нарисуваш по памет и именно затова го вземаш със себе си при всичките си пътувалия. И все пак, когато най-малко очакваш, един ден отваряш очи и виждаш непозната отбивка, нещо, което преди го е нямало, и трябва да спреш и да се запиташ дали пейзажът е нов или е нещо, което никога досега не си забелязвал.
Брайън ляга до мен на леглото. Не казва нищо, само поставя ръка в трапчинката на основата на врата ми. После ме целува, дълго и сладко-горчиво. Това го очаквам, но не и следващото, което прави: ухапва устната ми толкова силно, че усещам вкуса на кръв.
— О! — възкликвам и се опитвам да се засмея, да го превърна в шега. Но той не се смее, не се и извинява. Навежда се към мен и облизва кръвта.