Това ме кара да подскоча вътрешно. Това е Брайън и не е Брайън и тези две неща са забележителни. Прокарвам език по кръвта, гъста и хлъзгава. Отварям се като орхидея, превръщам тялото си в люлка и усещам как дъхът му минава надолу по гърлото ми, над гърдите ми. За миг той отпуска глава на корема ми и точно както ухапването е било непознато, сега ме пробожда усещане за нещо привично — някога правеше това всяка нощ, беше като ритуал, когато бях бременна.
После отново започва да се движи. Изправя се над мен като второ слънце и ме изпълва със светлина и топлина. Двамата сме самото въплъщение на контраста — твърдо и меко, светло и тъмно, трескаво и спокойно — и все пак в начина, по който си пасваме, има нещо, което ме кара да осъзная, че нито един от двама ни няма да се чувства съвсем наред без другия. Ние сме като лента на Мьобиус34, две непрекъснати тела, невъзможна плетеница.
— Ще я загубим — прошепвам. Дори не знам за Кейт ли говоря, или за Ана.
Брайън ме целува.
— Спри — прошепва.
После не казваме нищо повече. Така е най-безопасно.
Сряда
Ала от този плам
не жива светлина струи, а зрима тъмнина.
Джулия
Връщам се от сутрешния си крос, а Изи седи в стаята.
— Добре ли си? — пита ме.
— Да — отвръщам, развързвам маратонките си, избърсвам потта от челото си. — Защо?
— Защото нормалните хора не излизат да тичат в четири и половина сутринта.
— Имах енергия, която исках да избия.
Отивам в кухнята, но кафемашината „Браун“, която съм програмирала да ми приготви кафе с аромат на лешник, в същия този миг не си е свършила работата. Проверявам кабела на „Ева“ и натискам няколко от бутоните й, но на екрана не се изписва нищо.
— По дяволите! — издърпвам щепсела от контакта. — Не може да се е повредила. Не е толкова стара.
Изи идва до мен и започва да бърника по машината.
— В гаранция ли е?
— Не знам и не ми пука. Известно ми е само, че като платиш за нещо, което би трябвало да ти направи чаша кафе, заслужаваш да получиш шибаната чаша.
Захвърлям празната стъклена чаша в мивката и я счупвам. После се свличам по шкафа и избухвам в плач.
Изи коленичи до мен.
— Какво е направил?
— Съвсем същото, Изи — изхлипвам. — По дяволите, толкова съм глупава!
Тя ме обгръща с ръце.
— Кипящо олио? — предлага. — Отравяне? Кастриране? Ти избираш.
Усмихвам се, макар и леко.
— Наистина ще го направиш.
— Само защото и ти си готова да го направиш заради мен.
Облягам се на рамото на сестра си.
— Мислех, че гърмът не удря два пъти на едно и също място.
— Разбира се, че може — осведомява ме Изи. — Но само ако си достатъчно тъпа да не се отдръпнеш.
Първият, който ме поздравява в съда на следващата сутрин, изобщо не е човек, а Съдия: задава се плахо иззад един ъгъл със свити уши. Несъмнено бяга от повишения тон на собственика си.
— Ей — викам му успокояващо, но кучето не иска успокоение: забива зъби в долната част на сакото ми — сметката за химическото чистене ще я плати Камбъл, кълна се — и започва да ме влачи към мястото на свадата.
Чувам гласа на Камбъл още преди да съм завила по коридора.
— Похабих време и усилия и знаеш ли какво? Това не е най-лошото. Похабих собствената си преценка за един клиент.
— Е, добре, ти не си единственият, преценил грешно — възразява на свой ред Ана. — Наех теб, защото мислех, че имаш поне малко смелост.
В следващия миг тя профучава покрай мен.
— Задник — измърморва под нос.
Тутакси се сещам как се почувствах, когато се събудих сама на лодката: разочарована. Готова да се оставя на произвола на съдбата. Сърдита на самата себе си, задето допуснах да изпадна в това положение.
Защо, по дяволите, не бях сърдита на Камбъл?
Съдия се хвърля върху Камбъл и започва да го дере с лапи по гърдите.
— Долу! — заповядва той, обръща се и ме вижда. — Не трябваше да чуваш всичко това.
— Да, обзалагам се, че е така.
Той тежко се отпуска на един сгъваем стол в съвещателната зала и прокарва ръка по лицето си.
34
Правоъгълник, който се усуква по дължина на 180 градуса и след това двата му края се слепват. Има само един ръб и само една повърхност, върху която не съществуват посоките ляво — дясно — бел.прев.