— Отказва да свидетелства.
— За Бога, Камбъл! Тя не смее да се противопостави на майка си в собствената им дневна, а ти искаш да го направи при кръстосан разпит? Какво си очаквал?
Поглежда ме пронизително.
— Какво ще кажеш на Дисалво?
— Заради Ана ли питаш, или защото се боиш да не загубиш делото?
— Дадох съвестта си назаем, благодаря.
— Няма ли да се запиташ, защо едно тринайсетгодишно момиче ти е влязло до такава степен под кожата?
Намръщва се.
— Няма ли да се разкараш, Джулия, и да ми провалиш случая, както възнамеряваше от самото начало?
— Случаят не е твой, а на Ана, макар че определено виждам защо мислиш другояче.
— И какво трябва да означава това?
— Ти си страхливец. Опитваш се с всички сили да избягаш от себе си — отвръщам. — Аз знам какви са последствията, от които се бои Ана. На теб известни ли са ти?
— Не знам за какво говориш.
— Така ли? Къде е поантата? Или е прекалено трудно да се шегуваш за нещо, което е толкова близо до собствения ти проблем? Ти се отдръпваш всеки път, когато някой се опита да се сближи с теб. Ако Ана беше обикновена клиентка, нямаше да има проблем, но в мига, в който започна да те е грижа за нея, разбра, че си в беда. Що се отнася до мен, едно бързо чукане те устройва идеално, но емоционалното обвързване е изключено. Единственото същество, с което поддържаш близост, е кучето ти и дори и това е някаква огромна държавна тайна.
— Много си далеч от истината, Джулия…
— Не, всъщност навярно съм единственият човек, квалифициран да ти обясни какъв негодник си. Но това не е проблем, нали така? Защото, ако всички мислят, че си негодник, никой няма да си направи труда да се приближи прекалено много — взирам се в него миг по-дълго от необходимото. — Сигурно си страшно разочарован да знаеш, че някой може да те види такъв, какъвто си, нали, Камбъл?
Той се изправя с каменно лице.
— Имам случай, с който трябва да се занимая.
— И наистина го правиш — съгласявам се. — Просто положи усилия да разделиш правосъдието от клиента, който има нужда от него. Защото в противен случай, да не дава Господ, може да установиш, че имаш сърце.
Отдалечавам се, преди да се изложа още повече, и чувам зад гърба си гласа на Камбъл:
— Джулия, не е вярно.
Затварям очи и макар да знам, че не трябва, се обръщам.
Той се поколебава.
— Кучето. Аз…
Но каквото и да е на път да ми признае, си остава тайна, защото на вратата се появява Върн.
— Съдия Дисалво е във войнствено настроение — прекъсва ни. — Закъснявате, а в магазинчето няма мляко за кафе.
Поглеждам Камбъл в очите. Чакам го да довърши изречението си.
— Ти си следващият ми свидетел — изрича той с равен тон и мигът изчезва, преди да успея дори да запомня, че е съществувал.
Камбъл
Все по-трудно и по-трудно ми става да си остана копеле.
Влизам в съдебната зала, а ръцете ми треперят. Част от причината, разбира се, е същата както едно време. Но друга част се дължи на факта, че клиентката ми, застанала до мен, проявява реакция горе-долу колкото някоя скала, а жената, по която съм луд, е същата, която съм на път да поставя на свидетелското място. Хвърлям поглед към Джулия, докато съдията влиза; тя подчертано отклонява погледа си.
Химикалката ми се завърта и пада под масата.
— Ана, би ли ми я подала?
— Не знам. Това е разхищение на време и усилия, нали така? — отговаря ми и проклетата химикалка остава на пода.
— Готов ли сте да призовете следващия си свидетел, господин Александър? — пита съдия Дисалво, но преди да успея да изрека името на Джулия, Сара Фицджералд моли за позволение да се приближи до съдията.
Подготвям се за още едно усложнение и както и очаквам, отсрещната страна не ме разочарова.
— Психиатърът, когото помолих да призова като свидетел, има ангажимент в болницата следобед. Ще бъде ли проблем за съда, ако вземем показанията й извън установения ред?
— Господин Александър?
Свивам рамене. Стигнем ли до сърцевината на нещата, за мен е просто отлагане на екзекуцията. Затова сядам до Ана и гледам как дребна мургава жена с прекалено стегнат за лицето й кок заема свидетелското място.
— Моля, съобщете за протокола името и адреса си — започва Сара.
— Доктор Беата Но — отговаря психиатърът. — Орик Уей 1250, Уунсокит.