Психиатърът неохотно кимва.
— Може да се каже, че тя определя собствената си способност да бъде добра майка според способността си да опази Кейт здрава. Всъщност, ако действията й помогнат на Кейт да остане жива, самата тя ще се облагодетелства психологически.
— Разбира се.
— Госпожа Фицджералд ще се чувства много по-добре в семейство, от което Кейт е част. Бих казал дори, че решенията, които е вземала през живота си, не са независими, а повлияни от въпроси, свързани с медицинските грижи за Кейт.
— Вероятно.
— Тогава според собствената ви логика — завършвам — не е ли вярно, че Сара Фицджералд изглежда, чувства и действа като донор за Кейт?
— Ами…
— Само дето не предлага собствения си костен мозък и кръв, а тези на Ана.
— Господин Александър! — предупреждава ме съдията.
— И ако Сара съответства на психологическия профил на донор, тясно свързан с реципиента и поради това неспособен да взема самостоятелни решения, какво ви кара да мислите, че е по-способна да вземе това решение от Ана?
С ъгълчето на окото си зървам стъписаното лице на Сара. Чувам как съдията удря с чукчето си.
— Права сте, доктор Но: родителите трябва да бъдат родители — казвам. — Но понякога това не е достатъчно.
Джулия
Съдия Дисалво обявява десетминутна почивка. Оставям на пода раничката си — плетена в Гватемала — и започвам да си мия ръцете, когато вратата на една от кабинките в тоалетната се отваря. От нея излиза Ана и за миг се поколебава, после пуска съседното кранче.
— Здрасти — казвам.
Ана започва да суши ръцете си на автомата. Поради някаква причина въздухът не се раздвижва — не разчита сензора на дланите й. Тя отново размахва пръсти под машината, а после се заглежда в тях, сякаш иска да се увери, че не е невидима. Удря юмрук по метала.
Когато аз се навеждам и размахвам ръка под автомата, в дланта ми задухва струя горещ въздух. Двете споделяме тази топлинка, като скитници край чайник на огъня.
— Камбъл ми казва, че не искаш да даваш показания.
— Не желая да го обсъждам — срязва ме Ана.
— Понякога, за да получиш това, което най-много искаш, трябва да направиш това, което най-малко желаеш.
Тя се обляга на стената и скръства ръце на гърдите си.
— Кой те е направил Конфуций? — извръща се настрана, а после се навежда да вдигне раницата ми. — Харесва ми. Цветовете са прекрасни.
Вземам я и я премятам през рамо.
— Когато бях в Южна Америка, видях как ги плетат възрастните жени. За тази шарка са необходими двайсет чилета вълна.
— Истината е такава — казва Ана или поне си мисля, че го казва, но не мога да я попитам, защото вече е излязла от тоалетната.
Наблюдавам ръцете на Камбъл. Докато говори, ги движи много, почти така, сякаш ги използва да подчертае думите си. Но тези ръце също така и треперят леко; предполагам, дължи се на факта, че няма представа какво ще кажа.
— Като особен представител — пита той — какво ще препоръчате по случая?
Поемам си дълбоко дъх и поглеждам към Ана.
— В този случай виждам млада жена, прекарала целия си живот под бремето на огромна отговорност за доброто на сестра си. Всъщност известно й е, че е дошла на този свят, за да поеме тази отговорност.
Хвърлям поглед към Сара, която седи на масата си.
— Мисля, че когато са създали Ана, родителите й са имали най-добри намерения. Искали са да спасят по-голямата си дъщеря; вярвали са, че Ана ще е добре дошло попълнение в семейството — не само заради това, което е щяла да им даде генетично, а и защото са искали да я обичат и да се погрижат да израсне щастлива.
После се обръщам към Камбъл:
— Напълно разбирам и друго: за семейството е станало жизненоважно да направят всичко в границите на човешките възможности, за да спасят Кейт. Обичаш ли някого, готов си на всичко, за да го задържиш.
Като малка се будех посред нощ и си спомнях най-дръзките си сънища: летя; заключена съм в шоколадова фабрика; кралица съм на карибски остров. Събуждах се с аромат на франджипани в косата си или облаци в подгъва на нощницата си, преди да осъзная, че се намирам на друго място. И колкото и да се опитвах, дори и да успеех да заспя отново, никога не се озовах в нишките на предишния сън.