Веднъж, през нощта, която с Камбъл прекарахме заедно, се събудих в ръцете му, а той все още спеше. Проследих географията на лицето му: от скалата на скулата му до водовъртежа на ухото му и линиите от смях край устата му. После затворих очи и за пръв път в живота си се озовах обратно в съня, от същото място, на което го бях напуснала.
— За съжаление — обръщам се към съда, — има и един момент, в който трябва да се отдръпнеш и да си кажеш, че е време да спреш.
В продължение на цял месец след като Камбъл ме заряза, не станах от леглото, освен когато ме караха да отида на литургия или да вечерям със семейството. Престанах да си мия косата. Под очите ми се образуваха черни кръгове. На пръв поглед с Изи изглеждахме съвсем различни.
В деня, в който събрах смелост да стана от леглото по собствена воля, отидох в „Уийлър“ и се завъртях около навеса за лодки. Внимавах да не ме видят, докато не съгледах момче от гребния отбор — ученик за летни изпити, — който пускаше във водата една от леките лодки на училището. Беше русокос и не приличаше на тъмнокосия Камбъл. Беше набит, а не висок и слаб. Престорих се, че се нуждая от някого да ме закара вкъщи.
След по-малко от час го бях изчукала на задната седалка на хондата му.
Направих го, защото ако намерех друг, нямаше да усещам аромата на Камбъл по кожата си и вкуса му по устните си. Направих го, защото се чувствах толкова празна, че се боях да не се понеса нанякъде, като балон с хелий, който се издига високо-високо и не виждаш дори и късче от него.
Усещах как момчето, чието име не си направих труда да запомня, сумти и се изпразва в мен; чувствах се толкова празна и така далеч. И неочаквано проумях какво става с изгубените балони: те бяха любовите, които се изплъзват от ръцете ни; празните очи, които изгряват всяка нощ на небето.
— Когато преди две седмици ми възложихте задачата — обръщам се към съдията — и започнах да проучвам живота и навиците на семейството, ми се струваше, че медицинската еманципация е в интерес на Ана. Но после осъзнах, че правя преценките си по начина, по който го вършат членовете на това семейство — въз основа единствено на физиологичните последствия вместо на психологическите. Лесната част на тази преценка беше да разбера кое е правилно за Ана от медицинска гледна точка. Най-важното е, че не е в неин интерес да дарява органи и кръв чрез процедури, които не й носят медицинска полза, а удължават живота на сестра й.
Виждам как очите на Камбъл блесват: думите ми го изненадват.
— Но е трудно да се стигне до разрешение — продължавам, — защото, макар че да бъде донор на сестра си може да не е съобразено с върховния интерес на Ана, нейното семейство е неспособно да вземе информирано решение в тази ситуация. Ако възприемем болестта на Кейт като влак, излязъл от релсите, тогава всички реагират само на настоящата криза, без да измислят по какъв начин да го върнат в гарата. И за да използваме същата аналогия, натискът от страна на родителите й е стрелка на релсите: Ана не е достатъчно силна душевно или физически, за да направлява собствените си решения, когато знае какви са техните желания.
Кучето на Камбъл става и започва да вие. Стресната, се обръщам по посока на шума. Без да сваля поглед от мен, Камбъл избутва настрана муцуната на Съдия.
— Когато гледам семейство Фицджералд, не виждам сред членовете му нито един, който да е в състояние да взема непредубедени решения за здравословното състояние и медицинските процедури на Ана — признавам. — Нито родителите й, нито самата тя.
Съдия Дисалво поглежда към мен и се намръщва.
— Тогава, госпожице Романо — пита той, — какво ще препоръчате на съда?
Камбъл
„Няма да препоръча отхвърляне на молбата ни“.
Това е първата невероятна мисъл, която минава през главата ми — делото ми все още не е загубено, дори след показанията на Джулия. Втората ми мисъл е, че Джулия е също така раздвоена за случая и за това, което е причинено на Ана, колкото съм аз, само че тя го е изложила открито, за да го видят всички.
Съдия избира точно този миг, за да започне да ми досажда по уникално отвратителен начин: забива зъби в сакото ми и започва да ме дърпа, но проклет да съм, ако изляза, преди да съм чул докрай какво ще каже Джулия.
— Госпожице Романо — пита Дисалво, — какво ще препоръчате на съда?
— Не знам — признава тихо тя. — Съжалявам. За пръв път, откакто станах особен представител, не успявам да стигна до решение и съзнавам, че това е неприемливо. Но от една страна, мисля за Брайън и Сара Фицджералд, които не са направили нищо друго, освен да вземат решения през целия живот на дъщерите си — решения, основани на обич. Ако го погледнем по този начин, тези решения определено не изглеждат погрешни — дори и ако вече не са правилни и за двете им дъщери.