Тя се обръща към Ана; усещам как клиентката ми, седнала до мен, се надига малко по-изправена, по-горда.
— От друга страна, мисля за Ана, която след тринайсет години най-после иска да бъде самата себе си, дори това да означава да загуби сестрата, която обича — поклаща глава. — Соломоново решение, Ваша чест. Но вие не ме молите да разрежа бебето. Молите ме да разделя семейство.
Някой отново ме дръпва за ръката. Понечвам пак да перна кучето, но осъзнавам, че този път не е Съдия, а Ана.
— Добре — прошепва тя.
Съдия Дисалво позволява на Джулия да напусне свидетелското място.
— „Добре“ какво? — прошепвам в отговор.
— Добре, ще говоря — казва Ана.
Взирам се в нея, без да вярвам на ушите си. Съдия вече вие и бута с нос бедрото ми, но не мога да помоля за почивка. Ана може да промени решението си за част от секундата.
— Сигурна ли си?
Не ми отговаря. Вместо това се изправя и привлича към себе си вниманието на всички в залата.
— Съдия Дисалво? — казва тя и си поема дълбоко въздух. — Искам да кажа нещо.
Ана
Нека ви разкажа за първия път, когато трябваше да изнеса доклад в час. Бях в трети клас и трябваше да разкажа за кенгуруто. Много интересно животно, нали разбирате. Имам предвид, не единствено защото живее само в Австралия, като някаква мутантна еволюционна верига — кенгурутата са с очи на елен и безполезните лапи на Тай-Рекс. Не, най-интересното у тях, разбира се, е торбичката. При раждането си бебето на кенгуруто е колкото бацил, успява да пропълзи през ръба и да се намести вътре, докато нищо неподозиращата му майка подскача из Великата австралийска пустош. И тази торбичка не е такава, каквато я изобразяват в съботните анимационни филмчета — не, тя е розова и набръчкана като вътрешната част на устната ти и пълна с важен майчински пълнеж. Обзалагам се, че не знаете, че кенгурутата невинаги носят само по едно малко. От време на време има по още едно, съвсем мъничко, сбръчкано и натикано на дъното, докато по-голямата му сестра протяга огромните си крака и се настанява удобно.
Както виждате, бях си научила урока. Но малко преди да дойде моят ред, точно когато Стивън Скарпинио вдигаше модел на лемур от папиемаше, разбрах, че ще повърна. Отидох при госпожа Кътбърт и й съобщих, че ако се заема с тази задача, никой няма да остане щастлив.
— Ана — посъветва ме тя, — ако си кажеш, че се чувстваш добре, наистина ще се почувстваш така.
Затова, когато Стивън свърши, се изправих. Поех си дълбоко въздух и започнах:
— Кенгуруто е двуутробно животно, което живее само в Австралия.
След което повърнах върху четири деца, които извадиха лошия късмет да седят на предния ред.
Чак до края на годините ме наричаха „Кенга Ралф“. От време на време някое от децата отиваше на ваканция със самолет и аз намирах залепена на вълнения пуловер в шкафчето си торбичка за повръщане — саморъчно измайсторена торбичка на двуутробно. Превърнах се в най-големия майтап за училището до деня, в който Дарън Хонг се хвърли да плени знамето във физкултурния салон и случайно дръпна полата на Ориана Бъртхайм.
Разказвам ви го, за да ви обясня защо не обичам да говоря пред публика.
Но сега, на свидетелското място, има причини да съм още по-притеснена, отколкото в трети клас. Не че съм нервна, както си мисли Камбъл. Не се боя, да не би да не успея да обеля дума. Не, страхувам се, че може да се разбъбря прекалено много.
Оглеждам се в съдебната зала и виждам майка си на адвокатската й маса, а после и баща си, който ми се усмихва едва забележимо. И внезапно не си представям как изобщо съм си помислила, че ще съм в състояние да го направя. Премествам се на ръба на мястото си, готова да се извиня на всички, задето съм им загубила времето, и да изхвърча навън — но после осъзнавам, че Камбъл изглежда ужасно. Облян е в пот, а зениците му са изключително разширени и изглеждат като монети, забити дълбоко в лицето му.
— Ана — пита Камбъл, — искаш ли вода?
Поглеждам към него и си помислям: „А ти?“.