Това, което искам, е да си отида у дома. Искам да избягам на място, където никой не знае името ми, и да се престоря, че съм осиновената дъщеря на някой милионер, наследница на производствено царство за пасти за зъби, японска попзвезда.
Камбъл се обръща към съдията:
— Може ли за миг да поговоря с клиентката си?
— Моля — отвръща съдия Дисалво.
Камбъл се приближава към свидетелското място и се навежда съвсем близо, та да го чуя само аз.
— Като дете имах приятел, казва се Джоузеф Балц — прошепва той. — Представяш ли си, ако доктор Но се беше омъжила за него?
Той се отдръпва, а аз се усмихвам и си мисля, че навярно, просто може би, ще успея да понеса още две-три минути тук.
Кучето на Камбъл вече полудява — изглежда то се нуждае от вода или от нещо друго. И аз не съм единствената, която го забелязва.
— Господин Александър — обръща се съдия Дисалво към адвоката ми, — моля ви, укротете животното си.
— Не, Съдия.
— Моля?!…
Камбъл се изчервява като домат.
— Говорех на кучето, Ваша чест, както заповядахте.
После се обръща към мен:
— Ана, защо поиска да подадеш тази молба?
Както навярно знаете, лъжата има собствен вкус — солиден, горчив и никога съвсем правилен, както когато пъхаш в устата си парче шоколад, очаквайки да усетиш вкуса на карамелов пълнеж, а в замяна получаваш лимон.
— Тя помоли — казвам — първите две думи, които ще се превърнат в лавина.
— Кой помоли за какво?
— Майка ми — казвам, загледана в обувките на Камбъл. — За бъбрек.
Поглеждам към полата си и задърпвам един конец. Може би, единствено евентуално ще успея да я разшия цялата.
Преди около два месеца Кейт беше диагностицирана с бъбречна недостатъчност. Лесно се уморяваше, отслабна, задържаше вода и постоянно повръщаше. Вината за това бе приписана на цял куп различни неща: генетични отклонения, гранулоцитномакрофаген колониистимулиращ фактор — хормон на растежа, който Кейт някога беше вземала, за да ускори производството на костен мозък, стрес от предишните лечения. Поставиха я на диализа, за да я освободят от токсините, които задръстваха кръвния й поток. После диализата спря да действа.
Една вечер майка ми влезе в стаята ни, докато с Кейт просто си убивахме времето. С нея беше и баща ми, което означаваше, че ни предстои по-сериозен разговор от „Кой е забравил кранчето да тече?“.
— Направих някои проучвания по интернет — започна майка ми. — Възстановяването от трансплантация на обикновени органи е много по-лесно, отколкото от трансплантация на костен мозък.
Кейт погледна към мен и пъхна нов компактдиск в плейъра. И двете знаехме накъде се насочва разговорът.
— Не можеш просто да влезеш в „Кмарт“ и да си избереш бъбрек.
— Известно ми е. Всъщност, необходимо е да съвпадат само два протеина от човешкия левкоцитен антиген, за да станеш донор на бъбрек, не всичките шест. Обадих се на доктор Чанс и го попитах дали мога да ти стана донор и той ми обясни, че в обикновени случаи навярно бих могла.
Кейт чу решаващата дума.
— В обикновени случаи?
— Твоят не е такъв. Доктор Чанс смята, че ще отхвърлиш орган от общата донорска банка, защото организмът ти вече претърпя толкова много — майка ми погледна надолу към килима. — Не препоръчва процедурата, освен ако бъбрекът не е на Ана.
Баща ми поклати глава.
— Това е доста агресивна процедура — произнесе тихо той. — И за двете.
Започнах да мисля за това. Дали ще трябва да вляза в болница? Ще боли ли? Може ли човек да живее само с един бъбрек?
Ами ако моят бъбрек откаже, когато стана на, да речем, седемдесет? Откъде ще получа аз резервен?
Преди да успея да задам някой от въпросите си, Кейт ме изпревари.
— Този път няма да го направя, разбрахте ли? Писна ми. Писна ми от болници, от химиотерапия, от радиация и цялата тази дивотия. Просто ме оставете на мира, става ли?
Лицето на майка ми побеля.
— Добре, Кейт. Давай, самоубивай се!
Сестра ми пак си сложи слушалките и пусна музиката невероятно силно, та и аз я чух.
— Не е самоубийство — заключи тя, — когато вече умираш.
— Някога каза ли на някого, че не желаеш да бъдеш донор? — пита ме Камбъл, докато кучето му описва кръгове в предната част на съдебната зала.