Ако се опитва да ме накара да се почувствам по-добре, не успява.
— Казах ти, че идеята да давам показания не е добра.
Той слага ръце на раменете ми.
— Стига, Ана. Щом аз мога да се върна в залата след изнесеното представление, значи и ти можеш да поседиш на критичното място още малко и да изтърпиш още няколко въпроса.
Как да се противопоставя на тази логика? Тръгвам след Камбъл обратно към съдебната зала, където нищо не е такова, каквото беше само преди един час. Под всички погледи — гледат го така, сякаш е бомба, която всеки момент ще избухне — Камбъл се отправя към съдията и се обръща към съда като цяло.
— Много съжалявам за случилото се, господин съдия — извинява се той. — Май съм готов на всичко, за да получа десет минути почивка, а?
Как може да се шегува с нещо такова? После осъзнавам, че и Кейт прави същото. Може би, когато Бог ти дава някакъв недъг, ти добавя и чувство за хумор, за да притъпиш последствията.
— Защо не си починете за останалата част от деня, господин адвокат? — предлага съдия Дисалво.
— Не, вече съм добре. И мисля, че е важно да стигнем до дъното на историята — обръща се към съдебната чиновничка: — Имате ли нещо против да, ъъъ, освежите паметта ми?
Тя прочита записа и Камбъл кимва, но се държи така, сякаш чува думите ми за първи път.
— Добре, Ана, значи твърдиш, че Кейт те е помолила да заведеш делото за медицинска еманципация?
Отново се размърдвам неспокойно на мястото си.
— Не точно.
— Би ли обяснила?
— Не ме е молила да заведа делото.
— Тогава какво те помоли?
Хвърлям крадешком поглед към майка си. Тя знае; трябва да знае. „Не ме карай да го изричам на глас…“
— Ана — не отстъпва Камбъл, — какво те помоли Кейт?
Поклащам глава, стискам устни. Съдия Дисалво се навежда към мен.
— Ана, длъжна си да отговориш на въпроса.
— Добре — истината се излива от мен като полудяла река сега, когато бентът се е срутил. — Помоли ме да я убия.
Първото, което ме светна, че нещо не е наред, беше, че Кейт бе заключила вратата на стаята ни, която нямаше ключалка. Значи или е избутала някаква мебел, или я е залостила някак.
— Кейт — изкрещях и заблъсках по вратата, защото бях потна и мръсна от тренировката по хокей и исках да се изкъпя и преоблека. — Кейт, не е честно!
Сигурно съм вдигнала достатъчно шум, защото тя отвори. И тогава видях второто: в стаята просто нещо не беше наред. Огледах се наоколо, но всичко сякаш беше на мястото си — най-важното, нещата ми бяха недокоснати, — но Кейт изглеждаше така, все едно пази тайна.
— Какво ти става? — попитах.
Отидох в банята, пуснах душа и тогава я усетих — сладка и почти гневна миризма, същият мирис на алкохол, който витаеше в апартамента на Джес. Започнах да отварям шкафовете, да ровя сред кърпите и да се старая да намеря доказателството — не се опитвам да се правя на духовита — и наистина, зад кутиите тампони беше скрита полупразна бутилка от уиски.
— Виж какво си имаме тук… — казах, размахах я и се върнах в стаята с мисълта, че имам голямо оръжие за изнудване, което за дълго ще работи в моя полза. После съгледах хапчетата, които държеше Кейт.
— Какво правиш?
Кейт се обърна на другата страна в леглото си.
— Остави ме на мира, Ана.
— Да не си се побъркала?
— Не — отвърна Кейт. — Просто ми писна да чакам нещо, което няма да се случи. Мисля, че достатъчно дълго съм обърквала живота на всички. Не смяташ ли и ти така?
— Но всички полагаме невероятни усилия да те опазим жива. Не можеш да се самоубиеш.
Ненадейно Кейт избухна в плач.
— Знам, не мога.
Изминаха няколко секунди, преди да осъзная какво означава: вече се е опитала.
Майка ми бавно става от мястото си.
— Не е вярно — заявява тя. Гласът й е крехък като стъкло. — Ана, нямам представа защо го казваш.
Очите ми се наливат със сълзи.
— И защо да си го измислям?
Тя се приближава към мен.
— Може би не си разбрала. Може би Кейт просто е имала лош ден или се е правила на драматична — усмихва се с напрегнатата усмивка на човек, който иска да заплаче. — Ако е била толкова разстроена, щеше да ми каже.
— Не можеше да ти каже — отговарям. — Страхуваше се, че ако се самоубие, ще убие и теб.