Кейт е първата, която се отпуска на стола си.
— Здравей, скъпа — казвам и стискам ръката й. Тя ми се усмихва, но усмивката не стига до очите й. — Какво правиш?
Тя започва да бута бобчетата по чинията си.
— Спасявам страни от Третия свят, разделям нови атоми и довършвам Великия американски роман. Разбира се, между диализите.
— Разбира се.
Сара се обръща към нас, размахала нож.
— Каквото и да съм направил — казвам и се отдръпвам назад, — съжалявам.
Тя не ми обръща внимание.
— Ще нарежеш ли месото?
Вземам ножовете и започвам да режа точно когато Джес се домъква в кухнята. Позволяваме му да живее над гаража, но настояваме да се храни с нас — част от уговорката. Очите му са ужасно зачервени, дрехите му миришат на дим.
— Само погледни това — въздъхва Сара, но когато се обръщам, тя се взира в телешкото. — Прекалено е сурово.
Вдига тавата с голи ръце, сякаш кожата й е намазана с азбест, и я пъха обратно във фурната.
Джес посяга към купа картофено пюре и започва да пълни чинията си. Още, още, пак.
— Вониш — казва Кейт и размахва ръка пред лицето си.
Джес не й обръща внимание, опитва пюрето. Чудя се какво ли говори за мен фактът, че съм на седмото небе, задето мога да кажа поне едно от веществата, които преминават през системата му, за разлика от някои от другите — хапчета екстази, хероин и Бог знае какво още, — които оставят много по-малко следи.
— Не всички обичаме одеколон „Надрусан“ — промърморва Кейт.
— Не всички можем да поемаме наркотиците си през портокат — отговаря Джес.
Сара вдига ръце.
— Моля ви, не може ли просто… да не?
— Къде е Ана? — пита Кейт.
— Не беше ли в стаята ти?
— Беше сутринта.
Сара подава глава през кухненската врата.
— Ана! Вечеря!
— Виж какво си купих днес — казва Кейт и дръпва напред тениската си — кошмарна смесица от ярки цветове с рак отпред и надпис „Рак“. — Схващаш ли?
— Ти си лъв — Сара сякаш всеки момент ще се разплаче.
— Какво става с телешкото? — питам, за да отвлека вниманието й.
Точно в този миг Ана влиза в кухнята, хвърля се на стола си и навежда глава.
— Къде беше? — пита Кейт.
— Тук-там — Ана поглежда надолу към чинията си, но не се опитва да си сервира.
Не е типично за нея. Свикнал съм да се боря с Джес, да облекчавам бремето на Кейт, но Ана е константата в нашето семейство. Ана винаги е усмихната. Ана ни разказва за червеношийката, която е намерила със счупено крило и червено петно от едната страна на главичката; или за майката, която видяла в „Уолмарт“ и била не с един, а с два чифта близнаци. Ана ни дава ритъм и когато я виждам да седи и да мълчи, осъзнавам, че тишината представлява звук.
— Случи ли се нещо днес? — питам.
Тя поглежда към Кейт, предполагайки, че въпросът е отправен към сестра й, а после се стряска, щом осъзнава, че говоря на нея.
— Не.
— Добре ли се чувстваш?
Ана пак се стряска; въпросът обикновено е отправян към Кейт.
— Добре.
— Защото не се храниш.
Ана поглежда към чинията си, забелязва, че е празна, и я препълва с храна. Натъпква в устата си две вилици зелен боб една след друга.
Неочаквано си спомням времето, когато децата бяха малки, наблъскани на задната седалка на колата като пури в кутия, а аз им пеех „Ана банана, Ана банана…“ („Чък! — викаше Джес. — Дай Чък!“)
— Ей — посочва Кейт към врата на Ана. — Медальонът ти го няма.
Става въпрос за медальона, който й подарих преди години. Ръката на Ана се вдига към ключицата й.
— Да не си го загубила? — питам я.
Тя свива рамене.
— Може просто да не съм в настроение да го нося.
Доколкото знам, никога не го е сваляла. Сара изважда ростбифа от печката и го слага на масата. Докато взема ножа за рязане, тя поглежда към Кейт.
— Като говорим за неща, които не сме в настроение да носим, облечи си друга тениска.
— Защо?
— Защото аз така казвам.
— Това не е причина.
Сара набожда телешкото с ножа.
— Защото ми се струва неприлично да я носиш на масата за вечеря.