— Камбъл — започва тя, — не знам как да ти го кажа.
Всичко в мен застива.
— Бързо — предлагам.
— Апартаментът ти изобщо не ми харесва.
Проследявам погледа й от сивия килим към черния диван, оттам към огледалната стена и лакираните рафтове за книги. Апартаментът е пълен с остри ръбове и скъпи произведения на изкуството. Обзаведен е с последните постижения на електрониката, звънците и свирките. Жилище от мечтите, но не и нечий дом.
— Знаеш ли — признавам, — и на мен не ми харесва.
Джес
Вали.
Излизам навън и започвам да вървя. Тръгвам надолу по улицата, подминавам началното училище, пресичам две кръстовища. След пет минути вече съм подгизнал до кости. Тогава започвам да тичам. Тичам толкова бързо, че дробовете започват да ме болят, а краката ми пламват и когато най-после не мога да направя нито крачка повече, се хвърлям по гръб насред училищното футболно игрище.
Веднъж, по време на буря като тази, донесох киселина тук. Легнах по гръб и се загледах как небето рухва. Представих си как капките разтапят кожата ми. Зачаках гръмотевицата, която щеше да прониже сърцето ми и да ме накара да се почувствам напълно жив за пръв път в цялото ми жалко съществувание.
Гръмотевицата имаше своя шанс, но в онзи ден не удари. Не удря и тази сутрин.
Затова ставам, избутвам косата от очите си и се опитвам да измисля по-добър план.
Ана
Вали.
Дъждът, който се стича навсякъде, е много силен и звучи като пуснат душ дори и след като си спрял водата. Този дъжд те кара да мислиш за бентове и наводнения, за Ноевия ковчег. Този дъжд ти казва да пропълзиш обратно в леглото, където завивките все още пазят топлината на тялото ти, и да се престориш, че часът е пет минути по-рано, отколкото е всъщност.
Питайте, което искате дете, завършило четвърти клас, и то ще ви каже, че водата никога не спира да се движи. Дъждът пада и се стича по билото на планината, за да се влее в река. Реката намира пътя си до океана. Водата се изпарява като човешка душа в облаците. А после, също като всичко друго, процесът започва отначало.
Брайън
Вали.
Също като в деня на раждането на Ана — Бъдни вечер, прекалено топла за съответното годишно време. Това, което трябваше да е сняг, се превърна в пороен дъжд. Ски курортите трябваше да затворят за Коледа, защото всичките им писти се разтекоха. Докато карах към болницата, а Сара се гърчеше от родилни болки до мен, едва успявах да видя пътя си през предното стъкло.
Онази нощ нямаше звезди — дъждовните облаци ги закриваха. И може би заради това, когато Ана се роди, казах на Сара:
— Да я кръстим Андромеда. Накратко, Ана.
— Андромеда? — повтори тя. — Като научнофантастичната книга?
— Като принцесата — поправих я и срещнах погледа й над малкия хоризонт, който представляваше главата на дъщеря ни. — В небето — обясних — тя е застанала между майка си и баща си.
Сара
Вали.
„Неблагоприятно начало“ — помислям си. Побутвам бележките си по масата, опитвам се да изглеждам по-опитна, отколкото съм в действителност. Кого заблуждавам? Аз не съм никакъв адвокат, никакъв професионалист. Не съм нищо повече от майка, а дори и това не съм го правила като хората.
— Госпожо Фицджералд? — обръща се съдията към мен.
Поемам си дълбоко въздух, поглеждам надолу към безсмислиците, натрупани пред мен, и сграбчвам снопчето бележки. Изправям се, прочиствам гърлото си и започвам да чета на глас:
— В тази страна съществува дълга юридическа традиция, която позволява на родителите да вземат решения относно децата си. Традицията е част от онова, което съдилищата винаги са смятали за конституционно право на личен живот. И като се имат предвид доказателствата, представени пред този съд…
Неочаквано отеква гръм и изпускам бележките си на пода. Коленича и започвам да ги събирам, но, разбира се, вече са разбъркани. Опитвам се да подредя тези, които са пред мен, но не успявам.
О, по дяволите! Но всъщност и бездруго не това исках да кажа.
— Ваша чест — питам, — мога ли да започна отново?
Той кимва, аз се обръщам с гръб към него и отивам до дъщеря си, която седи до Камбъл.
— Ана — казвам й, — обичам те. Обичах те още преди да те зърна и ще те обичам дълго след като вече няма да съм тук, за да ти го кажа. И знам, че като родител би трябвало да разполагам с всички отговори, но не е така. Всеки Божи ден се чудя дали постъпвам правилно. Чудя се дали познавам децата си толкова добре, колкото си мисля. Чудя се дали не съм загубила перспективата си в задачата да бъда твоя майка, защото съм толкова заета да бъда майка на Кейт.