Правя няколко крачки напред.
— Наясно съм, че се вкопчвам във всяка сянка на възможност, която може да излекува Кейт, но не знам какво друго да правя. И дори и ти да не си съгласна с мен, дори и Кейт да не е съгласна с мен, искам аз да съм тази, която ще изрече: „Нали ви казах“. Искам след десет години да те видя как държиш децата си, защото тогава ще разбереш. И аз имам сестра и знам, че тази връзка се основава на справедливост: искаш сестра ти да има точно това, което имаш ти — също толкова играчки, също толкова кюфтета в спагетите, също толкова любов. Но да си майка е нещо съвсем различно. Тогава искаш детето ти да има повече, отколкото си имала ти някога. Искаш да запалиш огън под краката му и да го видиш как полита във въздуха. Това е нещо, по-голямо от всички думи — докосвам гърдите си. — И все пак успява да се побере тук.
Обръщам се към съдия Дисалво.
— Не исках да се стига до съд, но бях принудена. Така действа законът: ако някой предприеме действие — дори и този някой да е собственото ти дете, — налага се да реагираш. Затова бях принудена красноречиво да обясня защо вярвам, че знам по-добре от Ана кое е най-добро за нея. Но когато се стигне до същината на нещата, се оказва, че не е толкова лесно да обясниш това, в което вярваш. Ако кажеш, че вярваш, че нещо е истина, може да имаш предвид две неща: че все още премисляш алтернативите или че го приемаш като факт. С ума си не проумявам как една дума може да има две противоположни значения, но със сърцето си го разбирам напълно. Защото понякога си мисля, че това, което върша, е правилно, а друг път съжалявам на всяка крачка, но вече е късно.
Дори и днес съдът да реши в моя полза, няма да заставя Ана да дари бъбрек. Никой не може. Но дали ще я помоля? Дали ще поискат, дори ако се опитам да се сдържа? Не знам, дори и след като говорих с Кейт и след като чух какво каза Ана. Не съм сигурна в какво да вярвам и никога не съм била. Знам с абсолютна сигурност само едно: че това дело всъщност не е и никога не е било за даряване на бъбрек… а за правото на избор. И никой никога всъщност не взема напълно самостоятелни решения, дори и ако някой съдия му даде правото.
Най-после се обръщам към Камбъл.
— Много отдавна бях адвокат, но вече не съм. Сега съм майка и това, което правя от осемнайсет години в това си качество, е по-трудно от всичко, което някога съм вършила в съдебната зала. В началото на изслушването, господин Александър, вие казахте, че никой не е длъжен да влезе в огъня и да спаси някого от горяща сграда. Но това се променя, ако си родител и ако човекът в тази горяща сграда е детето ти. Когато е така, всички не само ще те разберат, ако влезеш вътре, за да спасиш детето си, но на практика ще го очакват от теб.
Поемам си дълбоко въздух.
— В моя случай обаче тази сграда гореше, едното от децата ми беше вътре и единствената възможност да го спася беше да изпратя другото си дете, защото то беше единственото, което знаеше пътя. Дали съм наясно, че поемам риск? Разбира се. Дали съм осъзнавала, че това може би означава, че ще загубя и двете? Да. Дали съм разбирала, че може би не е честно да го помоля да го направи? Абсолютно. Но също така осъзнавах, че е единственият ми шанс да запазя и двете. Дали е било законно? Дали е било морално? Дали е било лудост, глупост или жестокост? Нямам представа. Но знам, че беше правилно.
Свършвам. Сядам на масата си. Дъждът продължава да удря по прозореца от дясната ми страна. Чудя се дали някога ще спре.
Камбъл
Изправям се, поглеждам към бележките си и също като Сара ги зарязвам.
— Както каза госпожа Фицджералд, в този случай не става въпрос, дали Ана трябва или не трябва да дари бъбрек. Не става въпрос за даряване на клетка от кожата, на кръвна клетка, на късче деенка. Става дума за момиче, което е на път да стане някой. Момиче, което е тринайсет — възраст, тежка, болезнена, красива, трудна и опияняваща. Момиче, което може да не знае какво иска точно сега и може да не знае и коя е в този момент, но заслужава шанса да го разбере. И според мен след десет години ще се е превърнало в невероятна жена.