Отправям се към катедрата на съдията.
— Известно ни е, че Сара и Брайън Фицджералд са били принудени да направят невъзможното — да вземат информирани медицински решения за две от децата си, които са имали противоположни медицински интереси. И ако ние — също като семейство Фицджералд — не знаем кое е правилното решение, тогава човекът, който трябва да има последната дума, е човекът, за чието тяло става дума… дори и ако този човек е тринайсетгодишен. И в крайна сметка в случая нещата опират именно до това: понякога едно дете да разбира по-добре от родителите си.
Знам, че когато Ана е решила да заведе делото, не го е направила поради себичните причини, които обикновено очакваме от тринайсетгодишно момиче. Не е взела решението, защото е искала да бъде като всички останали деца на тази възраст. Не е взела решението, защото се е уморила да я бодат и режат. Не е взела решението, защото се е страхувала от болката.
Обръщам се към нея и й се усмихвам.
— Знаете ли какво? Няма да се учудя, ако Ана все пак даде на сестра си бъбрека. Но мисля, че вече е без значение. С цялото ми уважение, съдия Дисалво, това, което си мислите вие, също няма значение. Това, което Брайън, Сара и Кейт Фицджералд мислят, няма значение. Но това, което мисли Ана, има.
Връщам се на мястото си.
— И това е единственият глас, в който трябва да се вслушаме.
Съдия Дисалво обявява петнайсетминутна почивка, преди да съобщи решението си, и аз се възползвам от нея, за да разходя кучето. Обикаляме малката тревна площ зад сградата „Гарахи“, докато Върн държи под око репортерите, които се тълпят отпред в очакване на присъдата.
— Стига вече — казвам на Съдия, докато прави четвъртия си лупинг в търсене на подходящо място. — Никой не ни гледа.
Оказва се обаче, че не е съвсем вярно. Едно дете, не повече от три- или четиригодишно, се отскубва от майка си и се втурва към нас.
— Кученце! — извиква то, протяга ръце към жертвата си и Съдия се премества по-близо до мен.
Майка му ни настига след миг.
— Извинявайте. В момента синът ми преминава през кучешка фаза. Може ли да го погалим?
— Не — отговарям автоматично. — Това е куче помощник.
— О! — жената се изправя и дръпва сина си. — Но вие не сте сляп.
„Епилептик съм и това е куче за припадъци“. Мисля си дали поне веднъж да не призная какво е положението, но пък трябва да умееш да се смееш на самия себе си, нали така?
— Адвокат съм — казвам и й се усмихвам. — Той ми гони линейките.
Отдалечавам се със Съдия и не спирам да си подсвирквам.
Съдия Дисалво влиза в залата и сяда на мястото си, носи снимка на покойната си дъщеря, по което разбирам, че съм загубил делото.
— Едно нещо, което ми направи силно впечатление по време на представянето на доказателствата — започва той — е, че всички ние, които сме се събрали в тази зала, сме започнали дебат за качеството на живот, противопоставено на светостта на живота. Брайън и Сара Фицджералд винаги са вярвали, че най-важното е да опазят Кейт жива и като част от семейството, но на този етап светостта на съществуването на Кейт неразривно се е преплела с качеството на живот на Ана и моят дълг е да видя дали е възможно двете неща да се разделят.
Поклаща глава.
— Не съм сигурен, че някой от нас е способен да реши кое от двете неща е по-важно — а аз най-малко от всички. Аз съм баща. Дъщеря ми Дина беше убита на дванайсет години от пиян шофьор и когато онази нощ се втурнах към болницата, бих дал всичко на света за още един ден с нея. Брайън и Сара Фицджералд са в същото положение от четиринайсет години — положение, в което лекарите ги молят да дадат всичко, за да задържат дъщеря си жива още малко. Уважавам решенията им. Възхищавам се на смелостта им. Дори им завиждам, задето изобщо са имали възможностите. Но както изтъкнаха и двамата адвокати, в този случай вече не става въпрос за Ана и за един бъбрек, а за начина, по който се вземат тези решения и как решаваме кой трябва да ги взема.
Прочиства гърлото си.
— Отговорът е, че няма добър отговор. Затова като родители, като лекари, като съдии и като общество се опитваме да се ориентираме и да вземаме решения, които да ни позволяват да спим нощем — защото моралът е по-важен от етиката, а любовта е по-важна от закона.
Съдия Дисалво насочва вниманието си към Ана, която се размърдва неловко на мястото си.