— Кейт не иска да умре — изрича внимателно той, — но не желае и да живее по този начин. И тъй като това ми е известно и познавам закона, мога да взема само едно решение. Единственият човек, на когото трябва да бъде разрешено да направи този избор, е същият, който е в сърцевината на въпроса.
Въздъхвам тежко.
— И като го обявявам, нямам предвид Кейт, а Ана.
До мен тя рязко си поема дъх.
— Един от въпросите, повдигнати през последните няколко дни, беше дали едно тринайсетгодишно дете е способно да взема толкова колосални решения. Аз бих казал, че тази възраст е най-малко податлива на изкривяване на основните възприятия. Всъщност някои от събраните тук възрастни, изглежда, са забравили простичкото правило, което внушават на всички ни още от деца: не можеш да вземеш нещо от някого, без да го попиташ. Ана — продължава той, — ще се изправиш ли?
Тя поглежда към мен. Кимвам и се изправям заедно с нея.
— Днес — казва съдия Дисалво — ще те обявя за медицински еманципирана от родителите ти. Това означава, че ще продължиш да живееш с тях и те могат да ти казват кога да си лягаш, кои телевизионни предавания не можеш да гледаш и дали трябва да си изядеш докрай броколите, но по отношение на всяко лечение последната дума ще е твоя.
Обръща се към Сара.
— Госпожо Фицджералд, господин Фицджералд, ще ви наредя да се срещнете с Ана и педиатъра й и да обсъдите с него тази присъда, за да е наясно, че отсега нататък ще трябва да разисква всяко лечение на Ана само със самата нея. И за да има допълнително напътствие в случай, че се нуждае от него, ще помоля господин Александър да поеме задълженията на неин представител по медицинските въпроси, докато навърши осемнайсет години, за да й помага при вземането на някои от най-трудните решения. По никакъв начин не предлагам решенията да се вземат, без да се поиска мнението на родителите й, но окончателното решение ще е на Ана и само на Ана.
Съдията ме приковава с поглед.
— Господин Александър, ще поемете ли тази отговорност?
С изключение на Съдия, никога не ми се е налагало да се грижа за някого или за нещо. А сега ще имам Джулия, ще имам и Ана.
— За мен ще бъде чест — казвам и й се усмихвам.
— Искам да подпишете документите, преди да напуснете съдебната зала — разпорежда съдията. — Желая ти късмет, Ана. Отбивай се от време на време, за да видя как си.
Удря с чукчето си и всички ставаме, докато напуска залата.
— Ана — казвам, когато тя остава неподвижна и стъписана до мен. — Ти успя.
Джулия стига до нас първа и се навежда над парапета, за да прегърне Ана.
— Беше много смела — поздравява я и ми се усмихва широко над рамото на Ана. — Ти също.
Но после Ана отстъпва настрана и се озовава лице в лице с родителите си. Помежду им има половин метър разстояние и цяла вселена от време и утеха. Едва в този момент осъзнавам, че вече съм започнал да възприемам Ана така, сякаш е по-голяма от биологичната си възраст. Сега обаче тя стои до мен, несигурна и неспособна да срещне погледа на родителите си.
— Ей — намесва се Брайън, пресича бездната и придърпва дъщеря си в грубовата прегръдка. — Всичко е наред.
А после до тях се сгушва и Сара, обгръща с ръце и двамата и раменете на тримата образуват широката стена на отбор, който трябва да преосмисли правилата на играта, която играят в момента.
Ана
Няма никаква видимост. Ако изобщо е възможно, дъждът е станал още по-силен. За миг си представям как удря колата с такава сила, че я смачква като празна кутия от кока-кола, и ми става трудно да дишам. Изминава миг, преди да осъзная, че това изобщо не се дължи на скапаното време или на латентна клаустрофобия, а на факта, че гърлото ми се е стеснило наполовина. Сълзите го стягат като артерия така, че всичко, което правя и казвам, ми коства два пъти повече усилия от обикновено.
От цял половин час съм медицински еманципирана. Камбъл смята, че дъждът е Божи дар, защото е задържал репортерите настрана. Вероятно ще ме намерят в болницата, а може и да не успеят, но дотогава ще съм заедно със семейството си и просто няма да има значение. Родителите ми тръгнаха преди нас: трябваше да попълним глупавите документи. Приключихме и Камбъл предложи да ме хвърли до болницата — много мило от негова страна, защото съм наясно, че иска само да отиде някъде с Джулия. Смятат, че е голяма тайна, но изобщо не е. Чудя се какво ли прави Съдия, когато двамата са заедно. Дали се чувства изоставен?