— Камбъл? — питам внезапно. — Какво мислиш, че трябва да направя?
Той не се преструва, че не разбира какво го питам.
— Току-що проведох тежка битка, за да получиш правото сама да решаваш, така че няма да ти споделя какво мисля.
— Супер — отговарям и се намествам по-удобно на седалката си. — Дори нямам представа коя съм.
— Аз знам коя си. Ти си най-добрият чистач на дръжки в цял Провидънс. Остроумна си, избираш солетите от „Чекс Микс“, ненавиждаш математиката и…
В известен смисъл е страхотно да гледам как Камбъл се опитва да попълни дупките.
— … харесваш момчетата? — довършва той, но това, последното, е въпрос.
— Някои от тях стават — признавам, — но накрая сигурно всички ще пораснат и ще станат като теб.
Той се усмихва.
— Боже опази.
— Какво ще правиш сега?
Камбъл свива рамене.
— Може да ми се наложи да поема някой случай, за който наистина ще ми платят.
— За да осигуриш на Джулия условията, на които е свикнала?
— Да — разсмива се той. — Нещо такова.
За миг в колата става тихо, чувам единствено джвакането на чистачките. Пъхвам ръце под бедрата си й сядам върху тях.
— Това, което каза на процеса… наистина ли мислиш, че след десет години ще съм невероятна?
— Защо, Ана Фицджералд? Комплименти ли си просиш?
— Забрави, че съм те попитала.
Той ме поглежда.
— Да, наистина. Според мен след десет години ще разбиваш мъжки сърца, ще рисуваш на Монмартр, ще пилотираш бойни самолети или ще пътуваш през непознати страни — прави пауза. — А може би ще вършиш всичко това наведнъж.
Преди имаше време, когато също като Кейт исках да стана балерина. Оттогава обаче преминах през хиляда различни фази: астронавт, палеонтолог, подгряваща певица на Арета Франклин, член на Сената, рейнджър в Националния парк „Йелоустоун“. Сега, в зависимост от деня, понякога искам да стана микрохирург, поет, ловец на призраци.
Само едно нещо е постоянно.
— След десет години — признавам си — искам да съм сестра на Кейт.
Брайън
Пейджърът ми иззвънява точно когато Кейт започва нов курс на диализа. ПТП, две коли, Н — пътнотранспортно произшествие с ранени.
— Имат нужда от мен — обръщам се към Сара. — Ще се оправиш ли?
Линейката се устремява към ъгъла на „Еди“ и „Фаунтин“ — лошо кръстовище, като начало, станало още по-лошо от ужасното време. Пристигам, а ченгетата вече са отцепили мястото. Сблъсъкът е страничен: двете превозни средства са се забили едно в друго с такава сила, че са се превърнали в конгломерат от изкривена маса. Камионът е в по-добро състояние; задната част на по-малкото беемве буквално е изкривена като усмивка покрай предната. Излизам на проливния дъжд и спирам първия полицай, когото зървам.
— Трима ранени — докладва той. — Единият вече пътува към болницата.
Виждам как Ред се опитва да пререже вратата откъм страната на шофьора на второто превозно средство, за да стигне до жертвите.
— Какво имаме тук? — изкрещявам, за да ме чуе над воя на сирените.
— Първият шофьор се е забил през предното стъкло — изкрещява той в отговор. — Цезар я качи в линейката. Втора линейка идва насам. Доколкото виждам, тук има двама души, но и двете врати са се нагънали като акордеон.
— Да видим дали ще успея да пропълзя по покрива на камиона.
Започвам да се катеря по хлъзгавия метал и натрошеното стъкло. Кракът ми хлътва в дупка, която не съм забелязал. Изругавам и се опитвам да се освободя. С внимателни движения се издърпвам върху нагънатата кабинка на камиона и маневрирам напред. Шофьорът сигурно е прелетял през предното стъкло над малкото беемве; целият преден край на форда-150 се е врязал през страната до шофьора на спортната кола, все едно е направена от хартия.
Трябва да изпълзя от това, което доскоро е било прозорецът на камиона, защото двигателят стои между мен и хората в беемвето. Но ако се извъртя по определен начин, има малко пространство, в което мога да се събера и да застана срещу закаленото стъкло, покрито с бразди като паяжина и обсипано с червени пръски от кръв. И точно когато Ред успява да отвори вратата на шофьора и от нея със скимтене излиза куче, осъзнавам, че лицето, притиснато от другата страна на счупения прозорец, е на Ана.