— Извадете ги — изкрещявам, — веднага ги извадете!
Не осъзнавам как успявам да се заставя да се измъкна от озъбения скелет, събарям Ред по пътя; разкопчавам колана на Камбъл Александър и го извличам навън, за да го положа на улицата, докато дъждът вали край него като из ведро; посягам вътре, където дъщеря ми седи неподвижна, с широко отворени очи, закопчана с колан, както трябва да бъде, и, Боже Господи, не!
Изневиделица се появява Поли, слага ръце отгоре й и преди да съм осъзнал какво правя, съм го блъснал, той полита и пада на земята.
— Мамка му, Брайън! — възкликва и стисва челюстта си с ръка.
— Това е Ана. Поли, това е Ана!
Щом разбират, момчетата се опитват да ме дръпнат назад и да се заемат с работа вместо мен, но това е моето бебче, моето бебче и няма да им позволя. Качвам я на носилката, закопчавам я с коланите, оставям ги да я качат на линейката. Повдигам брадичката й, готов да интубирам, но виждам малкия белег, който й остана, когато на ледената пързалка падна от кънките на Джес, и рухвам. Ред ме премества настрана и интубира вместо мен, а после й измерва пулса.
— Слаб е, капитане — докладва той, — но го усещам.
Слага й система, а аз вземам радиото и се обаждам в болницата.
— Тринайсетгодишно момиче, петепе, тежка затворена рана на главата…
Линията на екрана на сърдечния монитор става равна, захвърлям слушалката и започвам изкуствено дишане.
— Дайте дефибрилатор — заповядвам, отварям ризата на Ана, срязвам дантелата на сутиена, който искаше толкова отчаяно, но от който няма нужда. Ред й прилага електрошок и успява да върне пулса й, брадикардия с вентрикуларни ектопични удари.
Слагаме й система. Влизаме в зоната за разтоварване на линейки, Поли изкрещява, че сме пристигнали, и отваря със замах задната врата. На носилката Ана е напълно неподвижна. Ред ме сграбчва за ръката и я стиска силно.
— Не мисли за това — заповядва ми, поема предната част на носилката на Ана и забързано я вкарва в спешното отделение.
Не искат да ме пуснат в травматологичния кабинет. В коридора на групички се изсипват цял куп пожарникари за морална подкрепа. Един от тях отива да доведе Сара, която дотичва, обезумяла от ужас.
— Къде е тя? Къде е?
— Автомобилна катастрофа — успявам да промълвя. — Не разбрах, че е тя, преди да стигна дотам.
Очите ми се наливат със сълзи. Да й кажа ли, че Ана не диша самостоятелно? Да й кажа ли, че линията на електрокардиограмата стана равна? Да й кажа ли, че през последните няколко минути не съм спрял да мисля за всяко едно нещо, което съм предприел на това повикване, от начина, по който пропълзях върху камиона до мига, в който я издърпах от развалините, сигурен, че чувствата ми са попречили на това, което е трябвало да направя, което съм можел да направя?
В този миг чувам гласа на Камбъл Александър, както и шума от предмет, запратен срещу стена.
— По дяволите! — извиква той. — Просто ми кажете довели ли са я тук или не!
Той изхвърчава през вратата на друг травматологичен кабинет. Ръката му е в гипс, а дрехите — покрити с кръв. Кучето накуцва до него.
Очите на Камбъл незабавно се приковават в моите.
— Къде е Ана? — пита.
Не отговарям, защото какво, по дяволите, мога да кажа? И това е всичко, което му е необходимо, за да разбере.
— О, Боже — прошепва той. — О, Господи, не!
Лекарят излиза от стаята на Ана. Познава ме: идвам тук по четири вечери на седмица.
— Брайън — започва той със сериозен тон, — тя не реагира на никакви стимули.
Звукът, който се изтръгва от гърдите ми, е първичен, нечовешки, разбиращ.
— Какво означава това? — пробиват дупка в главата ми думите на Сара. — Какво казва той, Брайън?
— Главата на Ана се е ударила в прозореца много силно, госпожо Фицджералд. Ударът е причинил фатално нараняване. В момента дишането й се поддържа чрез респиратор, но не показва никакви признаци на неврологична активност… тя е в мозъчна смърт. Много съжалявам — продължава лекарят. — Наистина.
Поколебава се и премества поглед от мен към Сара.
— Знам, че в момента няма да искате дори да помислите за това, но има един много малък… бихте ли искали да обмислите възможността за даряване на органи?
В нощното небе има звезди, които изглеждат по-ярки от другите, и когато ги погледнеш през телескоп, осъзнаваш, че виждаш близнаци. Две звезди, които се въртят една около друга; понякога са им необходими почти сто години, за да го постигнат. Създават толкова силно гравитационно поле, че наоколо не остава място за нищо друго. Може например да видиш синя звезда и едва по-късно да осъзнаеш, че има спътник — бяло джудже. Първата звезда блести толкова ярко, че когато забележиш втората, вече е твърде късно.