Камбъл е този, който отговаря на лекаря.
— Аз съм медицинският представител на Ана — обяснява, — а не родителите й.
Погледът му се спира първо на мен, после на Сара.
— А горе има едно момиче, което се нуждае от бъбрек.
В английския език има думи за сираци и вдовици, но няма дума за родителя, загубил дете.
След като изваждат органите за дарение, ни я връщат долу. Аз съм последната, която влиза. В коридора вече са излезли Джес, Зан и Камбъл, някои от медицинските сестри, с които сме се сближили, и дори Джулия Романо — хората, които изпитваха нужда да се сбогуват.
С Брайън влизаме вътре, в стаята, където Ана лежи дребна и неподвижна на болничното легло. В гърлото й е пъхната тръба, машина диша вместо нея. Ние сме тези, които ще я изключат. Сядам на края на леглото и вдигам ръката на Ана. Все още е топла на допир, все още е топла в моята. Оказва се, че след всичките години, в които съм очаквала момент като този, не знам какво да правя. Сякаш се опитвам да оцветя небето с цветен молив; няма думи, които да изразят толкова огромна скръб.
— Не мога — прошепвам.
Брайън застава зад мен.
— Скъпа, нея я няма. Само машината поддържа тялото живо. Това, което я правеше Ана, вече си отиде.
Обръщам се, заравям лице в гърдите му.
— Но тя не трябваше да си отива — проплаквам.
Прегръщаме се силно и когато събирам достатъчно смелост, поглеждам надолу към обвивката, в която някога се намираше най-малкото ми дете. Брайън е прав, това е само черупка. В очертанията на лицето й няма енергия, мускулите й са отпуснати, немощни. Под кожата й зеят дупки — там, където са били органите, които ще отидат при Кейт, както и при други безименни хора, получили втори шанс.
— Добре.
Поемам си дълбоко въздух, слагам ръка на гърдите на Ана, а Брайън, разтреперан, изключва респиратора. Разтривам кожата й в малки кръгове, сякаш така преходът ще стане по-лесен. Линията на монитора е равна и зачаквам да съзря някаква промяна в нея. А после я усещам, докато сърцето й спира под дланта ми — тази малка загуба на ритъм, това спокойствие на празнотата, тази абсолютна загуба.
Епилог
Когато по паважа,
облъхнат с жизнен пламък,
край мен пропърхват хора,
забравям, самотата
и сянката жестока
в огромната плеяда —
там, дето преди време
една звезда блестеше.
Кейт
2010г.
Трябва да съществува устав, който да поставя краен срок на скръбта — правилник, който казва, че е допустимо да се събудиш облян в сълзи, но само за един месец, че след четирийсет и два дни вече няма да се обръщаш с лудо биещо сърце, убеден, че си чул гласа й да произнася името ти. Няма да ти наложат глоба, ако изпиташ нужда да разчистиш бюрото й, да свалиш рисунките й от хладилника, да свалиш училищната й снимка, докато минаваш покрай нея, дори и само защото всеки път, когато я зърнеш, болката отново те прорязва. Няма нищо лошо да отмерваш времето, откакто си е отишла, така както някога отмервахме времето до рождения й ден.
Дълго след това баща ми твърдеше, че вижда Ана в нощното небе. Понякога зървал ъгълчето на окото й, друг път очертанието на профила й. Настояваше, че звездите са хора, които били толкова обичани, че били увековечени в съзвездия, за да живеят завинаги. Дълго време майка ми вярваше, че Ана ще се завърне при нея. Започна да търси поличби — растения, разцъфнали прекалено рано, яйца с двоен жълтък, сол, разсипана във формата на букви.
А аз? Аз започнах да се мразя. Разбира се, всичко беше по моя вина. Ако Ана не беше завела делото, ако не беше останала в съда да подписва документи заедно с адвоката си, изобщо нямаше да се озове точно на онова кръстовище именно в онзи момент. Сега щеше да е тук, а аз щях да съм тази, която се връща, за да я преследва.
Дълго боледувах. Почти решиха, че трансплантацията е била неуспешна, но после, необяснимо как, бавно започнах да се възстановявам. От последния ми релапс изминаха осем години — нещо, което дори доктор Чанс не проумява. Според него е някаква комбинация от изцяло трансретиноловата киселина и терапията с арсеник — допълнителен забавен ефект. Аз обаче знам истината. Някой трябваше да си отиде и Ана зае моето място.