Скръбта е странно нещо, когато те сполети неочаквано. Тя е като превръзка, откъсната от раната — сваля най-горния пласт на едно семейство. А вътрешността на едно домакинство никога не е красива. Нашето не е изключение. Понякога не излизах от стаята си с дни и не свалях слушалките от главата си, за да не трябва да слушам плача на майка ми. Понякога баща ми работеше седмици наред по двайсет и четири часа на ден, за да не се налага да се връща в къща, станала прекалено голяма за нас.
А после една сутрин майка ми осъзна, че сме изяли всичко в къщата, до последната стафида и троха от бисквита, и отиде до магазина. Баща ми плати няколко сметки. Аз седнах пред телевизора, пуснах си стара серия на „Аз обичам Луси“ и избухнах в смях.
Незабавно се почувствах така, сякаш съм осквернила храм. Плеснах се през устата, ужасно смутена, но Джес, седнал до мен на дивана, каза:
— И тя щеше да си помисли, че е смешно.
Разбирате ли, колкото и да искаш да се вкопчиш в горчивия спомен, че някой си е отишъл от този свят, ти все още си в него. А самият акт на живеене е като прилив: отначало все едно няма никакво значение дали си жив или не, а сетне един ден поглеждаш надолу и виждаш колко много болка се е стопила.
Чудя се дали ни наглежда от време на време. Дали знае, че дълго останахме близки с Камбъл и Джулия и дори бяхме на сватбата им. Дали разбира, че причината да не се срещаме повече е, че просто боли прекалено много, защото дори когато не говорим за нея, тя витае в пространството между думите като миризмата на нещо горящо.
Питам се дали е била на церемонията, когато Джес завърши полицейското училище, дали знае, че миналата година получи почетна грамота от кмета за ролята си в арест за наркотици. Чудя се дали знае, че след като ни напусна, татко се пропи и трябваше да се бори със зъби и нокти, за да се измъкне от дупката. Дали знае, че сега уча деца да танцуват. Че всеки път, когато видя две момиченца наведени в плие на станката, си мисля за нас.
Тя все още ме изненадва, както направи почти година след смъртта си. Тогава майка ми се върна у дома с току-що проявен филм от гимназиалното ми завършване. Двете с нея седнахме на масата в кухнята рамо до рамо и започнахме да разглеждаме широко усмихнатите си лица, като се опитвахме да не споменаваме, че на снимките липсва някой.
А после, сякаш я бяхме призовали с мислите си, видяхме, че последната снимка е на Ана. Причината беше съвсем проста: от цяла вечност не бяхме използвали фотоапарата. Тя лежеше на плажна кърпа и протягаше ръка към фотографа, който и да беше той — опитваше се да му попречи да я снима.
С майка продължихме да седим на масата и да се взираме в Ана, докато слънцето не залезе, докато не запаметихме всяка подробност, от цвета на ластика й до шарката на ръба на бикините й. Докато вече не можехме да сме сигурни, че я виждаме ясно.
Майка ми позволи да задържа снимката. Не я сложих в рамка; прибрах я в плик, запечатах я и я напъхах в странично чекмедже на шкаф с папки. Все още е там, просто в случай, че някой ден започна да я загубвам.
Може би някоя сутрин ще се събудя и лицето й няма да е първото, което виждам. Или в някой мързелив августовски следобед няма да мога да си спомня къде точно бяха луничките на дясното й рамо. Може би един ден няма да мога да се вслушвам в шума на падащия сняг и да чувам стъпките й.
Когато започна да се чувствам по този начин, отивам в банята, повдигам ризата си и докосвам белите резки на белега си. Спомням си как отначало мислех, че шевовете изписват името й. Мисля си, че нейният бъбрек работи в мен, а кръвта й тече във вените ми. Където и да отида, я нося със себе си.