— Може би е просто от периода. Тийнейджърка е.
Опитах се да се сетя каква беше Кейт на тринайсет, но си спомням само за завръщането на болестта и трансплантацията на стволови клетки. Обичайният начин на живот на Кейт избледнява, засенчен от периодите, когато е болна.
— Утре трябва да заведа Кейт на диализа — каза Сара. — Кога ще се върнеш?
— Към осем. Но съм на повикване и няма да се изненадам, ако нашият подпалвач нанесе нов удар.
— Брайън? — попита тя. — Как ти се стори Кейт?
„По-добре от Ана“ — помислих си, но не това ме питаше. Искаше да преценя жълтеникавия оттенък на кожата на Кейт днес в сравнение с вчера; да разчета начина, по който се облягаше с лакти на масата, прекалено уморена, за да задържи тялото си изправено.
— Изглежда страхотно — излъгах, защото редовно го правим един за друг.
— Не забравяй да им пожелаеш „лека нощ“, преди да тръгнеш — напомня ми Сара и се обърна да вземе хапчетата, които Кейт пие преди лягане.
Тази вечер е спокойно. Седмиците притежават собствен ритъм и лудостта на петъчните или съботните нощни смени рязко контрастира със скуката на неделите и понеделниците. Отсега знам: това ще е една от нощите, когато си лягам и наистина имам възможност да поспя.
— Татко?
Люкът към покрива се отваря и от него изпълзява Ана.
— Ред ми каза, че си тук.
Застивам на мястото си. Часът е десет през нощта.
— Какво има?
— Нищо. Просто… исках да ти дойда на гости.
Когато децата бяха малки, Сара се отбиваше с тях през цялото време. Те играеха в нишите край огромните заспали машини; заспиваха в койката ми. Понякога, през най-топлите летни вечери, Сара носеше старо одеяло и го разпъвахме тук, на покрива. Лягахме с децата помежду ни и гледахме как пада нощта.
— Мама знае ли къде си?
— Тя ме докара — отвръща Ана и предпазливо прекосява покрива. Височините никога не са й понасяли особено, а перилото край бетона няма и един метър. Тя присвива очи и се навежда към телескопа. — Какво виждаш?
— Бета — отвръщам.
Поглеждам внимателно Ана — нещо, което не съм правил от доста дреме. Вече не е слаба като клечка, започва да придобива наченки на извивки. Дори движенията й — начинът, по който прибира косата си зад ухото, начинът, по който надниква в телескопа — притежават грация, която свързвам с порасналите жени.
— Има нещо, което искаш да ми кажеш ли?
Зъбите й захапват долната устна, а очите й се свеждат към маратонките.
— Може би вместо това може ти да поговориш на мен — предлага тя.
Настанявам я да седне върху якето ми и посочвам към звездите. Разказвам й, че Бета е част от Лира — лирата, която някога е принадлежала на Орфей. Не ме бива в разказването на истории, но си спомням тези, които са свързани със съзвездията. Разказвам й за сина на бога на слънцето, чиято музика очаровала животните и размеквала скалите — човек, който обичал жена си Евридика толкова много, че не искал да позволи на Смъртта да му я отнеме.
Когато свършвам, и двамата лежим по гръб.
— Може ли да остана тук с теб? — пита Ана.
Целувам я по темето.
— Разбира се.
— Татко — прошепва Ана, когато вече съм сигурен, че е заспала, — подействало ли е?
Трябва ми миг, преди да разбера, че говори за Орфей и Евридика.
— Не — признавам.
Тя въздъхва.
— Така и предположих.
Вторник
Свещта ми гори в двата края
и едва ли нощта ще изтрае.
Но, мои врази и другари,
как прекрасно и ярко сияе!
Ана
Някога се преструвах, че просто минавам през това семейство на път към истинското си. Всъщност не преувеличавам кой знае колко: имаме Кейт, която е същинско копие на татко, и Джес, който е копие на мама; а ето ме и мен, колекция от рецесивни гени, дошли от лявото поле. В закусвалнята на болницата, докато ядях пържени картофки с вкус на гума и червен желатинов десерт, поглеждах от маса към маса и си мислех, че истинските ми родители може да са съвсем близо. Щяха да се разплачат от радост, че са ме намерили, и да ме отведат в замъка ни в Монако или в Румъния, да ми дадат прислужница, която да ухае на чисти чаршафи, мое собствено швейцарско планинско куче и лична телефонна линия. Въпросът беше, че първият човек, на когото щях да се обадя, за да се похваля с невероятния си късмет, щеше да е Кейт.