Сега, когато съм тринайсетгодишна, тези различия стават още по-сложни: осмокласничка, която изключиха от училище, защото загазила; съседка, която забременя с надеждата, че съпругът й няма да поиска развод. Казвам ви, ако днес извънземните кацнат на Земята и внимателно се огледат как се раждат бебетата, ще решат, че повечето хора създават деца случайно, или защото са пили прекалено много някоя вечер, или защото методите за предпазване от забременяване не са сто процента сигурни, или поради хиляди други причини, които не са особено ласкателни.
Аз, от друга страна, съм родена със съвсем конкретна цел. Не съм резултат от бутилка евтино вино или пълнолуние, или моментна страст. Родена съм, защото един учен успял да съчетае яйцеклетките на майка ми и спермата на баща ми, за да създаде специфична комбинация безценен генетичен материал. Всъщност, когато Джес ми каза как се правят бебетата и аз, реална неверница, реших да попитам родителите си за истината, получих повече, отколкото очаквах: накараха ме да седна и ми изредиха обичайните приказки — но също така ми обясниха, че избрали малкия ембрион, който впоследствие се превърнал в мен, специално, защото съм можела да спася сестра си Кейт.
— Обичахме те дори още повече — не забрави да каже майка ми, — защото знаехме какво точно получаваме.
Това обаче ме накара да се зачудя какво щеше да се случи, ако Кейт беше здрава. По всяка вероятност все още щях да витая в рая или където там бродят неродените души, и да чакам да ме прикрепят към някое тяло, за да прекарам известно време на земята. Със сигурност нямаше да съм част от това семейство. Разбирате ли, за разлика от останалата част от свободния свят аз не съм дошла по случайност. А когато родителите ти те създават по причина, по-добре причината безспорно да съществува. Защото когато изчезне, изчезваш и ти.
Заложните къщи може да са пълни с боклуци, но са и идеално място за съчиняване на какви ли не истории, мен ако питате. Което не правите. Какво се е случило, за да накара някого да заложи диамантения солитер1, който никога не е носен? Кой е изпитвал толкова отчаяна нужда от пари, та е продал едноокото плюшено мече? Вървя към щанда и се чудя дали някой ще погледне към медальона с капаче, който ще оставя, и ще си зададе същите въпроси.
Мъжът на касата има нос, който прилича на ряпа, а очите му са хлътнали толкова дълбоко, че не мога да си представя как е възможно да вижда достатъчно добре, за да си върши работата.
— Мога ли да ви помогна? — пита той.
Единственото, което мога да направя, е да не се обърна и да изляза, преструвайки се, че съм влязла погрешка.
Спира ме единствено мисълта, че не съм първият човек, застанал тук, пред този щанд, стиснал в ръка единствения предмет, с който е мислил, че никога няма да се раздели.
— Искам да продам нещо — отвръщам.
— Трябва ли да гадая какво е?
— О!
Преглъщам и изваждам медальона от джоба на дънките си. Сърчицето тупва на стъкления щанд сред езерцето, образувано от собствената му верижка.
— Четиринайсеткаратово злато — пояснявам. — Почти не е носен.
Лъжа: до тази сутрин не съм сваляла медальона от шията си цели седем години. Баща ми го подари, когато бях шестгодишна, след като ми взеха костен мозък. Каза, че всеки, който дава на сестра си такъв огромен дар, заслужава свой собствен. Поглеждам го тук, на щанда, и чувствам врата си оголен и зъзнещ.
Собственикът вдига до окото си лупа, която го прави да изглежда с почти нормална големина.
— Давам ти двайсет.
— Долара?
— Не, песос. Какво си мислеше?
— Струва пет пъти повече! — предполагам.
Собственикът свива рамене.
— Не на мен ми трябват пари.
Вземам медальона с намерението да подпечатам сделката, и тогава се случва нещо много странно: ръката ми просто се стяга около него като клещи. Лицето ми почервенява от усилието да разтворя пръстите си. Струва ми се, че минава цял час, преди медальонът най-после да се озове върху протегнатата длан на собственика. Очите му остават приковани в лицето ми, но сега изражението им е по-меко.
— Кажи им, че си го загубила — предлага ми той безплатен съвет.
Ако господин Уебстър бе решил да добави в речника си думата „особнячка“, най-доброто определение, което би могъл да й даде, е „Ана Фицджералд“. Не става въпрос само за външността ми: мършава като дете от бежански лагер, лишена от всякакви наченки на бюст, коса с цвета на пръст, а по бузите — мрежа от лунички, които, нека ви споделя, не се избелват с лимонов сок, слънцезащитен лосион или, още по-лошо, шкурка. Не, Бог очевидно е бил в лошо настроение в деня на раждането ми, защото е решил към забележителната комбинация от физически характеристики да добави и по-голямата картина: семейството, в което съм родена.