Тогава Кейт ми се усмихна и излезе през вратата на стаята — която беше от нейната страна.
Отидох до чертата, която бе нарисувала на килима, и започнах да я ритам. Не исках да ставам измамница. Но не исках и да прекарам остатъка от живота си в стаята.
Не си спомням колко време е отнело на майка ми да се зачуди защо не слизам в кухнята за обяд, но когато си на пет, дори секундата може да продължи цяла вечност. Тя застана на прага, загледа се в линията от флумастер по стените и пода и затвори очи, очевидно за да призове търпението си. Влезе в стаята ни и ме вдигна, а аз започнах да се боря с нея.
— Недей! — извиках. — Никога вече няма да вляза вътре!
След миг тя излезе и се върна с ръкохватки за тенджери, кърпи за съдове и декоративни възглавници. Постави ги на разстояние едно от друго покрай частта на Кейт.
— Хайде — подкани ме, но не помръднах, затова тя дойде и седна до мен на леглото. — Това може да е езерото на Кейт — обясни ми, — но водните лилии са мои.
Изправи се и стъпи на кърпа за съдове, а оттам — на възглавница. Погледна през рамо и видя как стъпвам на кърпата. От кърпата към възглавницата, към ръкохватка, която Джес бе направил в първи клас — целият път през частта на Кейт към вратата на стаята. Най-сигурният начин да изляза беше да следвам стъпките на майка си.
Вземам си душ, когато Кейт отваря ключалката с фиба и влиза в банята.
— Искам да говоря с теб — обявява ми.
Подавам глава през найлоновата завеса.
— Когато изляза — опитвам се да спечеля време за разговора, който не искам да провеждам.
— Не, сега — сяда на капака на тоалетната чиния и въздъхва. — Ана… това, което правиш…
— Вече е направено!
— Можеш да се откажеш — знаеш, ако искаш…
Благодарна съм, че помежду ни се вие пара, защото не мога да понеса мисълта Кейт да види лицето ми точно сега.
— Знам — прошепвам.
Дълго Кейт не казва нищо. Мислите й се въртят в кръг като привързан към колело плъх, също както и моите. Изследвай всяка спица от възможности, и няма да намериш абсолютно нищо.
След известно време отново подавам глава. Кейт избърсва очите си и поглежда към мен.
— Нали осъзнаваш — доверява ми, — че си единствената ми приятелка?
— Не е вярно — отговарям веднага, но и двете сме наясно, че лъжа.
Кейт е прекарала прекалено много време извън училище, за да намери мястото си в някоя група. Повечето от приятелствата, които завърза през дългия си период на ремисия, замряха, за което вина имат и двете страни. Оказа се, че за обикновените деца е прекалено трудно да разберат как да се държат с човек, който постоянно е на ръба на смъртта, и също толкова трудно за Кейт наистина да се вълнува от неща като училищни тържества и изпити САТ, когато няма гаранция, че ще доживее да ги види. Има неколцина познати, но когато идват, имат вид на хора, които излежават присъда, седят на ръба на леглото на Кейт, броят минутите до мига, в който могат да си тръгнат, и благодарят на Бог, че не се е случило на тях.
Истинският приятел е неспособен да те съжалява.
— Не съм ти приятелка — отвръщам и дръпвам обратно завесата. — Аз съм ти сестра. — „При това адски лоша“ — добавям наум. Подлагам лицето си под струята на душа, за да не разбере Кейт, че и аз плача.
Внезапно завесата се отдръпва и ме оставя съвсем разголена.
— Точно за това исках да поговорим — казва Кейт. — Ако не искаш повече да си ми сестра, е едно, но не мисля, че мога да понеса мисълта да те загубя като приятелка.
Тя връща завесата на мястото й и парата се надига около мен. След миг чувам отварянето и затварянето на вратата, а после и прорязващата като нож струя студен въздух, който я следва по петите.
И аз не мога да понеса мисълта да я загубя.
Тази нощ, след като Кейт заспива, се измъквам от леглото си и заставам до нейното. Когато подлагам длан под носа й, за да се уверя, че диша, по ръката ми се плъзга глътка въздух. Мога да натисна сега, на мига, длан над носа и устата й, да я удържа, докато се съпротивлява. Каква е разликата между едно такова действие и това, което вече правя?
От коридора долита шум от стъпки, който ме кара да се гмурна в пещерата на завивките си. Обръщам се настрана, с гръб към вратата, в случай че клепачите ми все още потрепват, когато родителите ми влязат в стаята.