— Не мога да повярвам — прошепва майка ми. — Просто не мога да повярвам, че го е направила.
Баща ми е изключително тих и се чудя дали не съм се объркала, дали изобщо е тук.
— Прави същото като Джес — добавя майка ми. — Прави го само за да получи внимание. — Усещам как поглежда надолу към мен, все едно съм създание, каквото не е виждала никога преди. — Може би трябва да я заведем някъде, само нея. Да отидем на филм или на пазар, за да не се чувства изоставена. Да я накараме да разбере, че не е нужно да върши лудости, за да ни накара да я забележим. Какво мислиш?
Баща ми не отговаря веднага.
— Е, добре — отвръща й тихо, — нейното може би не е лудост.
Нали знаете как тишината може да пробие тъпанчетата ви в тъмното, да ви оглуши? Точно това става сега, затова едва успявам да чуя отговора на майка си.
— За Бога, Брайън… ти на чия страна си?
А баща ми възразява:
— Кой каза, че има страни?
Отговор на въпроса мога да му дам дори и аз. Винаги има страни. Винаги има печеливш и губещ. За всеки, който получава, има някой, който трябва да даде.
След няколко секунди вратата се затваря и трепкащата светлина от коридора, отразявала се по тавана, изчезва. Примигвам, обръщам се по гръб… и виждам майка си все още до леглото ми.
— Мислех, че си си отишла — прошепвам.
Тя сяда на долния край на леглото и аз се отдръпвам. Но тя слага ръка на прасеца ми, преди да стигна прекалено далеч.
— Какво още си мислиш, Ана?
Стомахът ми се свива.
— Мисля си… мисля си, че сигурно ме мразиш.
Дори в тъмнината виждам как блестят очите й.
— О, Ана — въздъхва майка ми, — как може да не знаеш колко много те обичам?
Протяга ръце и аз пропълзявам в тях, все едно отново съм малка и се побирам вътре. Притискам лице към рамото й. Повече от всичко искам да върна времето малко назад, отново да стана детето, което вярваше, че думите на майка ми са стопроцентова истина и правилни, без да се взира достатъчно внимателно, за да забележи пукнатините в тях.
Майка ми ме прегръща по-силно.
— Ще говорим със съдията и ще му обясним. Можем да оправим всичко — казва тя. — Всичко.
Тези са думите, които единствено някога съм искала да чуя, и кимвам.
Сара
1990 г.
Има неочаквана утеха в това да си в онкологичното крило на болницата, чувството, че съм член на клуба. Всички, от добросърдечния помощник при паркиране, който ни пита дали ни е за пръв път, до купищата деца с розови купички за повръщане, пъхнати под мишница като плюшени мечета — всички тези хора са преживели същото преди нас, а колкото повече сме, толкова сме по-сигурни.
Качваме се с асансьора на третия етаж в кабинета на доктор Харисън Чанс. Самото му име ме дразни. Защо не доктор Виктор?
— Закъснява — обръщам се към Брайън, докато си поглеждам часовника за двайсети път.
На перваза има увивно растение, станало вече кафяво. Надявам се лекарят да го бива повече с хората, отколкото с цветята.
За да забавлявам Кейт, която започва да хленчи, надувам една гумена ръкавица и я извивам във формата на огромен балон. На шкафа за ръкавици до мивката има голям надпис, който предупреждава родителите да не правят точно това. Мятаме балона напред-назад като при волейбол, докато доктор Чанс не влиза, без дори с една дума да се извини за забавянето си.
— Господин и госпожо Фицджералд.
Той е висок и слаб като клечка, с пронизващи сини очи, уголемени от дебели очила, и здраво стиснати устни. Зърва импровизирания балон в едната ръка на Кейт и се намръщва.
— Виждам, че вече имаме проблем.
С Брайън се споглеждаме. Този, безсърдечният ли ще ни води през войната, нашият генерал, нашият рицар в блестяща броня? Преди да сме успели дори да изречем обясненията си, доктор Чанс взема един маркер и рисува на латекса лице, допълнено с очила с телена рамка като неговите.
— Ето — казва той и с усмивка, която го променя, подава балона обратно на Кейт.
Виждам сестра си Сузан само веднъж или два пъти годишно. Живее на по-малко от час и на няколко хиляди философски убеждения разстояние от нас.
Доколкото разбирам, Сузан получава много пари, за да командори хората, което теоретично означава, че се е подготвяла за работата си върху мен. Баща ни умря, докато косеше ливадата на четирийсет и деветия си рожден ден; майка ни така и не се оправи след случилото се. Сузан, която е десет години по-голяма от мен, се нагърби с това, което трябваше да се свърши: следеше да си пиша домашните, подаваше документи за кандидатстване в юридически училища и хранеше големи мечти. Беше умна и красива и винаги, във всеки момент знаеше какво да каже. Можеше да вземе всяка катастрофа и да намери логичната противоотрова, за да излекува последствията — ето защо е толкова успешна в работата си. Чувстваше се също толкова удобно в съвещателна зала, колкото и когато тичаше в квартала. Изглеждаше така, сякаш прави всичко лесно. Кой не би искал да има за ролеви модел жена като нея?