Първият удар, който й нанесох, беше, че се омъжих за човек, който не е учил в колеж. Вторият и третият бяха двете ми бременности. Предполагам, след като не станах следващата Глория Олред, Сузан се е почувствала в правото си да ме смята за неудачница. И приемам, че досега съм била права, като не се мислех за такава.
Не ме разбирайте погрешно, тя обича племенниците си. Изпраща им дърворезби от Африка, раковини от Бали, шоколади от Швейцария. Джес иска остъклен кабинет като нейния, когато порасне.
— Не можем всички да бъдем леля Зан — обяснявам му, но всъщност имам предвид, че аз не мога да бъда като нея.
Не си спомням коя от двете ни първа спря да отговаря на телефонните обаждания, но така беше по-лесно. Няма нищо по-лошо от мълчанието, увиснало като тежки мъниста върху прекалено деликатен разговор. Затова минава цяла седмица, преди да взема телефонната слушалка. Набирам директния номер.
— Тук е телефонната линия на Сузан Крофтън — казва някакъв мъж.
— Да — отвръщам и се поколебавам. — Тя там ли е?
— Има среща.
— Моля ви… — поемам си дълбоко въздух. — Моля ви, кажете й, че се обажда сестра й.
След миг в ухото ми потича спокоен хладен глас:
— Сара. Отдавна беше.
Тя е тази, при която изтичах, когато получих първия си менструален цикъл; тя е тази, която ми помогна да излекувам разбитото си за пръв път сърце; ръката, към която посягах посред нощ, когато вече не можех да си спомня на коя страна баща ни разделяше косата си или как звучеше смехът на майка ни. Каквато и да е сега, преди всичко това, тя беше моята придобита по рождение най-добра приятелка.
— Зан? — казвам. — Как си?
Трийсет и шест часа след като Кейт е официално диагностицирана с остра промиелоцитна левкемия, с Брайън получаваме възможност да задаваме въпроси. Кейт си играе с блестящо лепило заедно със специалист по работа с деца, докато ние се срещаме с отбор от лекари, сестри и психиатри. Вече съм разбрала, че сестрите дават отговорите, за които отчаяно копнеем. За разлика от лекарите, които се въртят така, сякаш искат да отидат някъде другаде, сестрите ни отговарят търпеливо, сякаш сме първите родители, които са дошли на такава среща с тях, вместо хилядните.
— Особеното на левкемията — обяснява една сестра — е, че още преди да сме забили иглата за първи път при първия курс на лечение, вече обмисляме три други лечения. Прогнозата за тази болест е лоша, затова предварително се налага да мислим какво ще последва. Това, което прави острата промиелоцитна левкемия малко по-сложна, е, че е устойчива на химиотерапия.
— И какво означава? — пита Брайън.
— Обикновено при миелогенните левкемии има възможност да изтласкаме болестта в ремисия всеки път, когато се повтори, стига органите да издържат. Изтощаваме тялото на пациента, но знаем, че ще реагира на лечението всеки път. С острата промиелоцитна левкемия обаче, след като веднъж прибегнем до определена терапия, обикновено втори път не можем да разчитаме на нея. И поне засега има граници на нещата, които можем да направим.
— Нима казвате… — преглъща Брайън. — Нима казвате, че тя ще умре?
— Казвам, че няма никакви гаранции.
— Тогава какво ще правите?
Отговаря друга сестра:
— Кейт ще започне химиотерапия за една седмица. Надяваме се да успеем да унищожим засегнатите клетки и да я накараме да премине в ремисия. Най-вероятно ще страда от гадене, повръщане и ще се опитаме да сведем антиеметиците до минимум. Ще загуби косата си.
При тези думи от устата ми се изтръгва лек вик. Наистина е нещо дребно, но все пак е знамето, което ще позволи на останалите да разберат какво не е наред с Кейт. Само преди шест месеца я подстригахме за първи път; златистите къдрици се виеха като монети на пода на „Супер Катс“.