— Това е тумор. Ракът е дал метастази.
Лекарят слага ръка на рамото ми.
— Госпожо Фицджералд — казва той, — това е сърцето на Кейт.
Панцитопения е просто по-модерна дума, която означава, че в тялото на Кейт няма нищо, което да я защитава от инфекции. Доктор Чанс обяснява, че това е признак, че химиотерапията е подействала — огромно количество бели кръвни телца в тялото на Кейт са унищожени. Това означава също, че надир сепсис — инфекция след химиотерапия — не е вероятност, а факт.
Дават й тиленол, за да свалят температурата. Вземат й проби от кръв, урина и респираторни секрети, за да й предпишат подходящите антибиотици. Минават шест часа до изчезването на тръпките — толкова силно треперене, че я грози опасност да падне от леглото.
Сестрата — жена, която един следобед преди няколко седмици сплете косата на Кейт на копринени редици ситни плитчици, за да я накара да се усмихне — измерва температурата й и се обръща към мен.
— Сара — говори ми нежно, — вече можеш да си поемеш дъх.
Лицето на Кейт изглежда малко и бяло като далечните луни, които Брайън обича да наблюдава с телескопа си — неподвижни, недостижими, студени. Прилича на труп… и, което е още по-лошо, е облекчение в сравнение с мъката да я гледам как страда.
— Ей — докосва ме по темето Брайън. В другата си ръка държи Джес. Вече е почти обяд, а всички сме по пижами; дори през ум не ни мина да си вземем дрехи за преобличане. — Ще го заведа в закусвалнята да хапне. Искаш ли нещо?
Поклащам глава, придърпвам стола си по-близо до леглото на Кейт и приглаждам завивките над краката й. Вземам ръката й и сравнявам тежестта й с тази на своята собствена.
Миглите й се открехват. За миг се опитва да си припомни къде е — не е сигурна.
— Кейт — прошепвам, — тук съм.
Тя обръща глава и фокусира погледа си върху мен. Повдигам ръката й към лицето си и я целувам по средата на дланта.
— Толкова си смела — шепна й и се усмихвам. — Когато порасна, искам да стана като теб.
За моя изненада Кейт енергично поклаща глава. Гласът й е крехък като перце, тънък като конец.
— Не, мамо — казва тя. — Ще си болна.
В първия ми сън течността от системите капе прекалено бързо в централната вена на Кейт. Физиологичният разтвор я издува отвътре, като балон. Опитвам се да извадя системата, но е здраво забита във вената й. Докато я гледам, чертите на Кейт се изглаждат, размиват се, обезличават се и лицето й се превръща в бял овал, който може да бъде кой ли не на този свят.
Във втория си сън съм в родилното отделение и раждам. Тялото ми се превръща в тунел, сърцето ми пулсира ниско в корема. Пристъп на болка и напрежение, а после бебето излиза като светкавица сред потоци течност.
— Момиче е — грейва в усмивка сестрата и ми подава новороденото.
Отдръпвам розовото одеялце от личицето му и спирам.
— Това не е Кейт — казвам.
— Разбира се, че не — съгласява се сестрата. — Но пак е твоя.
Ангелът, който пристига, е в костюм на „Армани“ и лае нареждания по клетъчния телефон, докато влиза в болничната стая.
— Продавай — заповядва сестра ми. — Не ме интересува дали ще трябва да отвориш щанд за лимонада във Фенюъл Хол и да раздаваш акциите безплатно, Питър. Казах, продавай — натиска бутон и тръгва към мен с протегнати ръце. — Ей — успокоява ме, когато избухвам в сълзи. — Наистина ли мислеше, че ще те послушам, когато ми каза да не идвам?
— Но…
— Факсове. Телефони. Мога да работя и от твоята къща. Кой още ще гледа Джес?
С Брайън се споглеждаме, защото не сме мислили. В отговор Брайън става и я прегръща непохватно. Джес се втурва към нея на пълна скорост.
— Кое е това дете, което си осиновила, Сара… не е възможно Джес да е толкова голям…
Отделя го от коленете си и се навежда над болничното легло, където Кейт спи.
— Обзалагам се, че не ме помниш — казва Зан, очите й блестят. — Но аз те помня.
Толкова е лесно — да я оставим тя да поеме командването. Зан увлича Джес в игра на морски шах и изнудва един китайски ресторант, който не предлага доставки, да ни донесе обяд. Седя до Кейт и се наслаждавам на компетентността на сестра си. Позволявам си да се престоря, че тя може да оправи нещата, които аз не мога.