Миналата година имаше червено-бели стикери с името на нова жертва: Дина Дисалво. За разлика от останалите жертви, нея я познавах, макар и бегло. Беше дванайсетгодишната дъщеря на съдия, който според слуховете, рухнал по време на дело за родителски права скоро след погребението и си взел тримесечен отпуск, за да преодолее скръбта си. По една случайност е съдията, разпределен за делото на Ана Фицджералд.
Влизам в комплекса „Гарахи“, където ще е семейният съд, и се чудя дали човек, обременен с такава лична драма, ще е в състояние да е безпристрастен в случай, където благоприятният изход за клиентката ми ще ускори смъртта на нейната сестра тийнейджърка.
На входа има нов пристав, мъж с врат, дебел като секвоя и най-вероятно също толкова мозък.
— Съжалявам — спира ме. — Не пускаме животни.
— Това е куче помощник.
Объркан, приставът се привежда напред и надниква в очите му. Аз му отвръщам със същото.
— Късоглед съм. Помага ми да различавам пътните знаци.
Със Съдия го заобикаляме и се отправяме по коридора към съдебната зала.
Вътре майката на Ана Фицджералд се кара на чиновника — поне така предполагам, понеже всъщност по нищо не прилича на дъщеря си, застанала до нея.
— Сигурна съм, в случая съдията ще прояви разбиране — настоява Сара Фицджералд. Съпругът й е на около метър от нея, отделно.
Ана ме забелязва и на лицето й се изписва облекчение. Обръщам се към чиновника.
— Аз съм Камбъл Александър. Проблем ли има?
— Опитвам се да обясня на госпожа Фицджералд, че пускаме в кабинетите само адвокати.
— Е, аз съм тук от името на Ана — отговарям.
Чиновникът се обръща към Сара Фицджералд:
— Кой представлява вашата страна?
За миг майката на Ана остава стъписана. Обръща се към съпруга си.
— Струва ми се, че карам колело — изрича тихо.
Съпругът й поклаща глава.
— Сигурна ли си, че искаш да го направиш?
— Не че искам. Трябва.
Думите намират мястото си като картинка в пъзел.
— Един момент — казвам. — Вие адвокат ли сте?
Сара се обръща.
— Да.
Поглеждам към Ана. Не вярвам на ушите си.
— И не си ми споменала?
— Не сте ме питали — прошепва ми.
Чиновникът дава на двама ни формуляри за влизане и вика шерифа.
— Върн — усмихва се Сара. — Радвам се да те видя отново.
О, нещата просто стават все по-добри и по-добри…
— Здравей — целува я шерифът по бузата и се здрависва със съпруга й. — Брайън.
Значи не само е адвокат, а държи в ръцете си служителите в обществените служби.
— Свършихме ли с поздравите към близките? — питам.
Сара Фицджералд поглежда към шерифа и извърта очи: „Този тип е голямо говедо, но какво да направя?“.
— Остани тук — обръщам се към Ана и тръгвам след майка й към кабинетите.
Съдия Дисалво е дребен мъж със сключени вежди и слабост към кафето с мляко.
— Добро утро — поздравява ни и махва да седнем на местата си. — Какво прави тук това куче?
— Куче помощник, Ваша чест.
Преди да успее да каже още нещо, се впускам в задушевния разговор, с който започва всяка среща в кабинетите на Род Айлънд. Ние сме малък щат, а юридическата общност е още по-малка. Тук не само е възможно параюристът6 ти да е племенница или снаха на съдията, с когото се срещаш, а е напълно вероятно. Докато си бъбрим, хвърлям поглед към Сара, която трябва да разбере кой от нас е част от играта и кой не е. Може и да е адвокат, но не и през десетте години, откакто аз съм такъв.
Тя нервно нагъва долния край на блузата си. Съдия Дисалво го забелязва.
— Не знаех, че отново сте започнали да практикувате.
— Не мислех да го правя, Ваша чест, но ищецът е дъщеря ми.
След като чува това, съдията се обръща към мен:
— Е, добре, за какво става въпрос, господин адвокат?
— По-малката дъщеря на госпожа Фицджералд настоява за медицинска еманципация от родителите си.
Сара поклаща глава.
— Не е вярно, господин съдия.
Кучето ми чува името си и вдига глава.
— Говорих с Ана и тя ме увери, че не иска да го прави. Просто е имала лош ден и е желаела да получи малко допълнително внимание — повдига рамо. — Нали знаете какви могат да бъдат тринайсетгодишните момичета.