В стаята става невероятно тихо, дори чувам собствения си пулс. Съдия Дисалво не знае какви могат да бъдат тринайсетгодишните момичета. Дъщеря му загина на дванайсет.
Лицето на Сара пламва. Също като останалата част от щата, и на нея й е известно случилото се с Дина Дисалво. Доколкото си спомням, дори е залепила един от стикерите на минивана си.
— О, Боже, съжалявам. Не исках…
Съдията поглежда настрани.
— Господин Александър, кога за последен път говорихте с клиентката си?
— Вчера сутринта, Ваша чест. Беше в кабинета ми, когато майка й се обади, за да каже, че е станало недоразумение.
Както очаквах, челюстта на Сара увисва.
— Не е възможно. Беше излязла да потича.
Поглеждам към нея.
— Сигурна ли сте?
— Каза, че отива да потича…
— Ваша чест — прекъсвам я, — точно там е въпросът. Това е и причината молбата на Ана Фицджералд да е основателна. Родната й майка няма представа къде е тя всяка сутрин; медицинските решения, свързани с Ана, се правят на същия случаен принцип…
— Господин адвокат, стига — съдията се обръща към Сара: — Дъщеря ви е казала, че иска да прекрати делото?
— Да.
Той поглежда към мен.
— А на вас е казала, че иска да продължи?
— Точно така.
— Тогава ще е по-добре да разговарям със самата Ана.
Съдията става, излиза от кабинета и двамата го следваме. Ана седи с баща си на пейка в залата. Едната й маратонка е развързана.
— Надушвам нещо зелено — чувам гласа й, а после тя вдига глава.
— Ана — викам я в един и същи миг със Сара Фицджералд.
Моя отговорност е да обясня на Ана, че съдия Дисалво иска да поговорят за няколко минути насаме. Трябва да я подготвя, за да каже правилните неща, та съдията да не прекрати делото, преди да е получила онова, което иска. Тя е моя клиентка; по правило би трябвало да следва моя съвет, но когато изричам името й, тя се обръща към майка си.
Ана
Не мисля, че някой ще дойде на погребението ми. Предполагам ще присъстват родителите ми, леля Зан и може би господин Олинкът, преподавателят по обществени науки. Представям си гробище, като онова, в което е погребана баба ми, макар че то беше в Чикаго и това звучи безсмислено. Ще има плавно спускащи се хълмове, подобни на зелено кадифе, и статуи на богове и ангели, и онази голяма кафява дупка в земята като разцепен шев, очакваща да погълне тялото, което съм била аз.
Представям си майка ми с черна шапка с воалетка като на Джаки О, как ридае. Баща ми я прегръща. Кейт и Джес се взират в блестящия ковчег и се молят на Бог да им прости за всички пъти, в които са ми правили мръсно. Възможно е да дойдат някои от играчите от хокейния ми отбор с лилии в ръце, опитвайки се да запазят самообладание. „Тази Ана“ — ще кажат те и няма да се разплачат, но ще искат.
Ще има некролог на двайсет и четвърта страница на вестника и може би Кайл Макфий ще го види и ще дойде на погребението. Красивото му лице ще е разкривено от болка при мисълта за „какво щеше да стане, ако…“ с момичето, което никога няма да му стане гадже. Мисля, че ще има цветя: миризливи секирчета, кученца и сини хортензии. Надявам се някой да изпее „Небесна милост“ — не само прочутия първи стих, а цялата. А после, когато листата окапят и завали сняг, от време на време ще се надигам в умовете на всички като прилив.
На погребението на Кейт ще дойдат всички. Ще има сестри от болницата, с които сме се сприятелили, и други пациенти с рак, благодарни, че са все още живи, и съграждани, помогнали за набирането на средства за лечението й. На входа на гробището ще трябва да отпращат тълпите скърбящи. Ще има невероятно много кошници с цветя и някои ще бъдат дарени за благотворителност. Вестникът ще публикува история за краткия й и трагичен живот.
Помнете ми думата, ще бъде на първите страници на вестниците.
Съдия Дисалво ходи с джапанки, от онези, като на футболистите, когато си свалят шпайковете. Нямам представа защо, но откритието ме кара да се почувствам малко по-добре. Имам предвид това, че съм тук, в този съд, и ме водят към личния му кабинет отзад, е достатъчно лошо; има нещо утешително да знам, че не съм единствената, която не пасва съвсем на ролята си.