Ако се сметнат двайсетте долара от заложната къща, разполагам със сто трийсет и шест долара и осемдесет и седем цента. Няма да стигнат, но трябва да има начин да се справя. Когато си купи джипа втора ръка, Джес нямаше две хиляди и деветстотин и банката му отпусна някакъв заем. Разбира се, родителите ми също трябваше да подпишат документите, а като се имат предвид обстоятелствата, не ми се вярва да са готови да го направят за мен. Преброявам парите за втори път, просто в случай, че банкнотите по някакъв загадъчен начин са се размножили, но математиката си е математика и сумата остава същата. А после изчитам изрезките от вестници.
Камбъл Александър. Глупаво име, мен ако питате. Звучи като прекалено скъпо питие в бар или като брокерска фирма. Но не мога да отрека досието му.
За да стигнеш до стаята на брат ми, трябва да излезеш от къщата и на Джес му харесва да е точно така.
Когато навърши шестнайсет, се премести в апартамента над гаража — идеален вариант за всички, защото той не желаеше родителите ни да виждат какво прави, а и те не искаха. Стълбището до жилището му е блокирано от четири зимни гуми, малка стена от картонени кутии и преобърнато дъбово бюро. Понякога си мисля, че Джес сам поставя преградите, за да превърне достъпа ни до него в по-голямо предизвикателство.
Пропълзявам над бъркотията и се изкачвам по стълбите, които се тресат от звука на стереото на Джес. Минават почти пет минути, преди най-накрая да чуе чукането ми.
— Какво? — посреща ме троснато, когато открехва вратата.
— Мога ли да вляза?
Замисля се, а после отстъпва назад, за да ме пусне. Стаята представлява море от мръсни дрехи, списания и кутии с остатъци от китайска храна; мирише като сгорещени хокейни кънки. Единственото чисто място е рафтът, където Джес държи специалната си колекция — сребърен талисман от ягуар, символ на мерцедес, кон на мустанг — украшения за автомобилни брони, за които ми разправя, че ги е намерил, ама не съм толкова глупава да му повярвам.
Не ме разбирайте погрешно, не че родителите ми не ги е грижа за Джес или за поредната беда, в която се е забъркал. Работата е там, че просто нямат време да ги е грижа, защото е проблем, който стои на най-долното стъпало на стълбицата с приоритети.
Джес ми обръща гръб и се връща, към каквото там е правил преди идването ми в отсрещния край на бъркотията си. Вниманието ми е привлечено от електрическата тенджера — онази, която изчезна от кухнята ни преди няколко месеца, а сега седи върху телевизора на Джес с медена тръба, която излиза от капака й и се спуска надолу през пластмасова кана за мляко, пълна с мед, и се изпразва в стъклен буркан „Мейсън“. Джес може да е на ръба да стане престъпник, но поне е гениален престъпник. Точно когато се каня да докосна приспособлението, брат ми се обръща.
— Ей!
Буквално прелита над дивана си и бутва ръката ми.
— Ще прецакаш кондензацията.
— Това, което си мисля, ли е?
На лицето му трепва гадна усмивчица.
— Зависи какво си мислиш — измъква буркана и течността покапва по килима. — Опитай.
За питие, приготвено от слюнка и лепило, има забележително силен вкус на уиски. В стомаха ми моментално пламва такъв огън, че падам на дивана.
— Отвратително! — изстенвам.
Джес се смее и също отпива, но го понася по-лесно.
— И така, какво искаш от мен?
— Откъде знаеш, че искам нещо?
— Защото никой не идва тук само за да ме види — подчертава той и сяда на страничната облегалка на дивана. — Ако беше нещо за Кейт, вече щеше да си ми казала.
— Наистина е за Кейт. Донякъде.
Пъхам вестникарските изрезки в ръката на брат си; те ще му обяснят много по-добре от мен. Поглежда ги набързо, а после ме фиксира право в очите. Неговите са бледо сребристи, така изненадващи, че понякога, когато се взира в теб, можеш напълно да забравиш какво си искал да кажеш.
— Не се опитвай да промениш системата, Ана — казва горчиво той. — Ние всички си имаме роля в сценария. Кейт е Мъченицата. Аз съм Загубената кауза. А ти винаги си била Миротворецът.
Мисли си, че ме познава, но процесът е двупосочен — а когато става въпрос за търкания, Джес е пристрастен. Поглеждам го право в очите.