— Кой го казва?
Джес се съгласява да ме почака на паркинга. Това е един от малкото пъти, в които си спомням да е правил това, което му кажа. Заобикалям сградата и се озовавам пред охранявания й от два водоливника вход.
Офисът на Камбъл Александър, ескуайър2, се намира на третия етаж. Стените са покрити с дървена ламперия с цвета на козината на кафява кобила, а когато стъпвам на дебелия ориенталски килим, маратонките ми потъват с няколко сантиметра. Секретарката носи черни лачени обувки, толкова блестящи, че мога да видя в тях собственото си лице. Поглеждам надолу към отрязаните си дънки и маратонките „Кедс“, които украсих с „Меджик Маркърс“ миналата седмица, когато бях отегчена.
Кожата на секретарката е съвършена, веждите — също, както и пълните устни, които използва, за да крещи пронизително на човека от другия край на телефонната линия:
— Не можеш да очакваш от мен да кажа подобно нещо на съдия. Само защото ти не искаш да слушаш как Клемън беснее, не означава, че аз трябва да… не, всъщност онази заплата беше за допълнителната работа, която върша, и за дивотиите, с които се примирявам всеки ден. И след като сме на тази тема… — отдръпва телефона от ухото си; дочувам шума от сигнал. — Копеле — промърморва тя, а после, изглежда, осъзнава, че стоя на един метър от нея. — Мога ли да ви помогна?
Оглежда ме от глава до пети, преценява къде се позиционирам на скалата на първоначалните впечатления и решава, че съм ужасно незадоволителна. Повдигам брадичка и се преструвам на далеч по-спокойна, отколкото съм в действителност.
— Имам среща с господин Александър. В четири часа.
— Гласът ви — казва тя. — По телефона не ми се сторихте толкова…
„Млада?“ Тя се усмихва неловко.
— По принцип не се занимаваме със случаи на малолетни. Ако искате, мога да ви предложа имената на няколко практикуващи адвокати, които…
Поемам си дълбоко дъх.
— Всъщност — прекъсвам я, — грешите. В случаите „Смит срещу Уейтли“, „Едмъндс срещу Женската болница“ и „Джером срещу окръг Провидънс“ всички тъжители са били на възраст под осемнайсет. И трите дела са приключили с решения в полза на клиентите на господин Александър. При това трите случая са само от последната година.
Секретарката примигва, а по лицето й плъзва бавна усмивка, все едно е решила, че все пак може и да ме хареса.
— Като се замисля, защо не почакате в кабинета му? — предлага тя и става, за да ми покаже пътя.
Дори и да прекарам всяка минута от остатъка от живота си в четене, не вярвам да успея да изчета думите, покрили стените на кабинета на Камбъл Александър, ескуайър. Пресмятам: ако на всяка страница има по четиристотин думи или някъде толкова, а всеки от юридическите томове е около четиристотин страници, и са по двайсет на всеки рафт и по шест рафта в библиотека — е, говорим за деветнайсет милиона думи, при това покрили само част от отсрещната стена.
Оставам сама в кабинета достатъчно дълго, за да забележа как бюрото му е толкова чисто, та можеш да играеш китайски футбол на бележника му, няма нито една снимка на жена, дете или дори на самия него; и въпреки факта, че стаята е безупречно чиста, на пода се мъдри кана с вода.
Установявам, че съм започнала да си измислям обяснения: плувен басейн за армия от мравки. Някакъв примитивен овлажнител. Фата моргана.
Почти успявам да се убедя в последното и се навеждам, за да го докосна и да разбера дали е истински, когато вратата се отваря със замах. Практически падам от стола си и това ме поставя лице в лице с немска овчарка, която ме пронизва с поглед, а после отива до каната и започва да пие.
Камбъл Александър също влиза. Чернокос е и висок поне колкото баща ми — метър и осемдесет, — с ъгловата челюст и очи, които изглеждат замръзнали. Свива рамене, за да свали сакото си, и го закача спретнато отзад на вратата, след което изважда папка от един шкаф, преди да се отправи към бюрото си. Внимава да не срещне погледа ми, но все пак започва да говори.
— Не искам бисквити от „Гърл скаут“ — започва той. — Макар че получаваш точки за упоритост. Ха! — усмихва се на собствената си шега.
— Не съм дошла да продавам нищо.
Поглежда ме любопитно и натиска бутон на телефона си.
— Кери — казва, когато секретарката вдига, — какво прави тя в кабинета ми?