— Може би бих могла да разхождам кучето ви или нещо друго.
— Кучетата помощници ги разхождат само собствениците им — свивам рамене. — Ще измислим нещо.
— Не може да сте ми адвокат безплатно — настоява тя.
— Добре тогава. Можеш да лъскаш бравите на вратите ми.
Не става въпрос, че съм особено щедър по природа, а за това, че в юридическо отношение този случай ми е в кърпа вързан: тя не иска да дари бъбрек; никой съдия с ума си няма да я накара насила; не е необходимо да правя никакво юридическо разследване; родителите ще отстъпят, преди да се е стигнало до процес, и ето ти го краят. Още повече случаят ще ми осигури голяма публичност и ще ми стигне като работа на доброволни начала за цялото проклето десетилетие.
— Ще подам молба от твое име в семейния съд: юридическа еманципация за медицински цели — казвам.
— А после какво?
— После ще има изслушване и съдията ще ти назначи особен представител, което означава…
— … човек, обучен да работи с деца в семейния съд, който определя кое представлява висшите интереси на детето — рецитира Ана. — Или с други думи, още един възрастен, определящ кое е добро за мен.
— Ами, така работи законът и няма как да го заобиколим. Но съответният представител теоретически ще се грижи само за теб, не за сестра ти или родителите ти.
Тя ме наблюдава как вземам бележника и нахвърлям няколко бележки.
— Не се ли притеснявате, че името ви е обърнато?
— Какво? — спирам да пиша и се втренчвам в нея.
— Камбъл Александър, фамилното ви име е малко име, а малкото ви — фамилно. — Тя прави пауза. — Или супа.
— И какво общо има това с твоя случай?
— Нищо — признава Ана. — Казвам просто, че родителите ви са взели лошо решение за вас.
Пресягам се през бюрото и й подавам визитна картичка.
— Ако имаш въпроси, обади ми се.
Тя я взема и прокарва пръсти по издадените букви на името ми. Обратното ми име. За Бога! А после се обляга на бюрото, грабва тефтерчето ми и откъсва долната част на листа. Взема химикала ми, написва нещо и ми го връща. Свеждам поглед към бележката в ръката си.
Ана 555-3211♥
— В случай че вие имате някакви въпроси — подчертава тя.
Излизам в чакалнята, Ана си е тръгнала, а Кери седи на бюрото си и пред нея е проснат отворен каталог.
— Знаеш ли, че са използвали онези платнени чанти на „Л. Л. Бийн“, за да пренасят лед?
— Да — а също така и смес от водка и „Блъди Мери“. Мъкнех ги от къщата до плажа всяка събота сутрин. Което ми напомня за обаждането на майка ми.
Кери има леля, която си изкарва прехраната като врачка и от време на време наследственото предразположение се обажда. Или може би просто е работила за мен достатъчно дълго, за да знае повечето от тайните ми. Във всеки случай знае какво си мисля.
— Разправя, че баща ти се бил хванал със седемнайсетгодишно момиче и думата „дискретност“ му била непозната. И ще се регистрира в „Дъ Пайнс“, освен ако не й се обадиш до… — поглежда часовника си. — Ох!
— Колко пъти заплашва да се самоубие тази седмица? — осведомявам се.
— Само три.
— Значи под средното — облягам се на бюрото и затварям каталога. — Време е да си заслужите заплатата, госпожице Донатели.
— Какво става?
— Това момиче, Ана Фицджералд…
— „Планирано родителство“?
— Не точно — отвръщам. — Ще я представляваме. Трябва да попълня молба за медицинска еманципация, за да я подадеш утре.
— Стига бе! Наистина ли ще я представляваш?
Слагам ръка на сърцето си.
— Наранен съм, че имаш толкова ниско мнение за мен.
— Всъщност мислех за портфейла ти. Родителите й знаят ли?
— До утре ще разберат.
— Ти абсолютен кретен ли си?
— Моля?
Кери поклаща глава.
— Къде ще живее?
Тези думи ме спират. Изобщо не съм се замислял за това. Но момиче, което завежда дело срещу родителите си, няма да се чувства особено уютно да живее под един и същ покрив с тях, след като им връчат призовката.
Внезапно Съдия се озовава до мен: бута ме с нос по бедрото. Поклащам раздразнено глава. Изчисляването на времето е всичко.
— Дай ми петнайсет минути — обръщам се към Кери. — Щом съм готов, ще ти се обадя.