Както и да е, не мога да ви опиша колко страхотен беше този скейтборд. На дъската имаше череп, който светеше в тъмното, а от зъбите капеше зелена кръв. Колелата бяха неоновожълти, а неравната повърхност, когато стъпех на нея с маратонките си, звучеше като рокзвезда, която си прочиства гърлото. Не спирах да го карам нагоре-надолу по алеята и по тротоарите, учейки се да правя всевъзможни маневри. Имаше само едно правило: не биваше да го карам на улицата, защото всеки момент можеше да връхлети кола и да удари някое дете за броени секунди.
Не е необходимо да ви подсказвам, че единайсетгодишните бъдещи бродяги и домашните правила са като вода и олио. В края на първата си седмица с този скейтборд си мислех, че съм готов по-скоро да се плъзна по острието на бръснач в басейн с алкохол, отколкото да мина с него още веднъж по тротоара редом с всички бебета на велосипедите им с три колела.
Умолявах баща си да ме заведе на паркинга на „Кмарт“, в някой училищен двор, където и да било, само да мога да го покарам истински поне малко. Той ми обеща, че в петък, след рутинната костномозъчна аспирация на Кейт всички можем да отидем в училището. Щях да взема скейтборда си, Ана — колелото, а ако Кейт се чувстваше достатъчно силна, можеше да покара ролери.
Господи, как очаквах този момент! Намазах с масло гумите на скейтборда, излъсках дъската и упражнявах двойния си хеликс на рампата на алеята, която бях направил от стари парчета шперплат и широк дънер. В мига, в който видях колата — майка ми и Кейт, които се връщаха от хематолога, — се втурнах на верандата, за да не губим време.
Оказа се, че и майка ми много бърза. Вратата на вана се отвори и видях Кейт, обляна в кръв.
— Доведи баща си — заповяда майка ми и притисна към лицето на Кейт няколко носни кърпички.
Кейт и преди беше кървила от носа. И когато откачах от ужас, майка ми винаги ми казваше, че изглежда много по-лошо, отколкото е в действителност. Доведох баща си, двамата заведоха Кейт в банята и се опитаха да я накарат да спре да плаче, защото това само влошавало нещата още повече.
— Татко — казах. — Кога ще тръгваме?
Но той беше зает да навива тоалетна хартия и да я държи под носа на Кейт.
— Татко? — изгубих.
Баща ми погледна право към мен, но не отговори. Очите му бяха замъглени и се взираха право през мен, сякаш бях направен от дим.
Тогава за пръв път си помислих, че може и да съм.
Пламъците са коварни — промъкват се незабелязано, ближат с език, хвърлят поглед назад през рамо и се смеят. И мамка му, освен това са красиви. Като залез, който поглъща всичко по пътя си. За пръв път до мен е някой, който да се възхищава на работата ми. Дан издава тих звук в основата на гърлото си — уважение, несъмнено. Но когато поглеждам гордо към него, виждам, че е свил глава в мазната яка на огромното си армейско яке. По лицето му текат сълзи.
— Дан, човече, какво те прихваща? — вярно, наистина е смахнат, но все пак… Слагам ръка на рамото му и ако се съди по реакцията, бих си помислил, че го е ухапал скорпион. — Боиш се от огъня ли, Дани? Няма защо. Достатъчно далеч сме. В безопасност сме — усмихвам му се окуражително или поне така се надявам. Ами ако превърти, започне да крещи, повика някое случайно мотаещо се наоколо ченге?
— Тази барака — казва Дан.
— Да. Няма да липсва на никого.
— Там живее онзи плъх.
— Вече не — отвръщам.
— Но плъхът…
— Животните умеят сами да си намират път през огъня — уверявам го. — Плъхът ще се справи. Успокой се.
— Ами вестниците? Има снимки от убийството на президента Кенеди…
Изведнъж ме осенява, че плъхът по всяка вероятност не е гризач, а друг бездомник — бездомник, който използва бараката като заслон.
— Дан, какво ми казваш, че някой живее там, вътре?
Той поглежда към бушуващите пламъци и очите му се наливат със сълзи. После повтаря собствените ми думи:
— Вече не.
Както отбелязах, бях на единайсет, но и днес не мога да ви обясня как съм стигнал от къщата ни в Апър Дарби до центъра на Провидънс. Предполагам отнело ми е няколко часа; вероятно съм вярвал, че с новото си невидимо наметало на супергерой мога просто да изчезна и да се появя на някое съвсем друго място.