Кейт решава кръстословица.
— Трибуквена дума за съд? — пита тя.
Днес й е добър ден. Имам предвид, чувства се достатъчно силна, за да ми се разкрещи, задето съм взела назаем два от компактдисковете й, без да я питам (за Бога, тя беше почти в кома, как щеше изобщо да ми даде позволение?); чувства се достатъчно силна, за да се опита да се пребори с кръстословицата.
— Кана — предлагам. — Купа.
— Три букви.
— Куб — предлага майка ми. — Може би имат предвид хранилище.
— Кръв — обажда се доктор Чанс при влизането си в стаята.
— Това са четири букви — отговаря Кейт. Трябва да отбележа, че тонът й е много по-приятен от този, който е използвала преди малко с мен.
Всички харесваме доктор Чанс; след цялото това време може да се каже, че се е превърнал в шестия член на семейството ни.
— Кажи ми число — има предвид скалата на болката. — Пет?
— Три.
Доктор Чанс присяда на ръба на леглото й.
— След час може да стане пет — предупреждава я. — Или девет.
Лицето на майка ми придобива цвета на патладжан.
— Но Кейт се чувства страхотно! — възразява бодро тя.
— Знам, но добрите моменти ще стават все по-кратки и все по-редки — обяснява доктор Чанс. — Не е левкемията. От отказа на бъбреците е.
— Но след трансплантацията… — започва майка ми.
Кълна се, целият въздух в стаята става лепкав. Би могло да се чуе пърхането на птиче крило, такава тишина се възцарява. Искам да се изпаря от стаята като мъгла; не искам да съм виновна за това.
Доктор Чанс е единственият, който е достатъчно смел да ме погледне.
— Доколкото разбирам, Сара, не е сигурно, че разполагаме с орган.
— Но…
— Мамо — прекъсва я Кейт и се обръща към доктор Чанс: — За колко време говорим?
— Може би седмица.
— О! — тихо промълвява тя. — О! — Докосва ръба на вестника си, прокарва палец по края му. — Ще боли ли?
— Не — обещава й доктор Чанс. — Аз ще се погрижа.
Кейт оставя вестника в скута си и докосва ръката на лекаря.
— Благодаря! Имам предвид за истината.
Доктор Чанс вдига глава, а очите му са зачервени.
— Не ми благодари.
Изправя се толкова тежко, сякаш е от камък, и напуска стаята, без да продума повече.
Майка ми се свива в себе си, това е единствената дума да го опиша. Също като хартия: когато я сложиш навътре в камината, вместо да изгори, все едно просто изчезва.
Кейт поглежда към мен, а после към всички тръби, които я приковават към леглото. Затова ставам и отивам до майка си. Слагам ръка на рамото й.
— Мамо — казвам. — Престани.
Тя вдига глава и ме поглежда измъчено.
— Не, Ана. Ти престани.
Необходимо ми е малко време, но се отскубвам.
— Ана — казвам тихо.
Майка ми се обръща.
— Какво?
— Трибуквена дума за съд — казвам и излизам от стаята на Кейт.
По-късно следобед се въртя на въртящия се стол в кабинета на баща ми в пожарната. Джулия седи срещу мен. На бюрото има пет-шест снимки на семейството ми: една на Кейт като бебе, с плетена шапка, която прилича на ягода; друга на мен и Джес, на която се усмихваме толкова широко, че устите ни са зейнали като на лефера, който и държим помежду си. Някога се чудех за фалшивите снимки в рамките, които купуваш от магазина — жени с гладки кестеняви коси и широки усмивки, бебета с глави като грейпфрут на коленете на по-голямото си братче или сестриче; хора, които в истинския живот навярно са непознати, събрани от талантлив търсач, за да изглеждат като семейство.
Навярно фалшивите снимки не се различават особено от истинските.
Вземам една, на която майка ми и баща ми са с тен и по-млади, отколкото съм ги виждала някога.
— Имате ли си приятел? — питам Джулия.
— Не! — отвръща тя прекалено бързо. Когато поглеждам към нея, тя свива рамене. — А ти?
— Имаше едно момче, Кайл Макфий. Мислех, че го харесвам, но сега не съм сигурна.
Вземам химикалка и започвам да я разглобявам. Накрая изваждам малката тръбичка синьо мастило. Колко ли ще е страхотно да имаш такава тръбичка, вградена в теб: посочваш с пръст и оставяш отпечатък върху всичко, което искаш.