Ви сложи здравата си ръка върху рамото на Рейдж и вдигна очи към небето. Вселената, безкрайна и непозната, беше надвиснала над тях и за първи път нейната необятност го ужаси. В което нямаше нищо странно, все пак за първи път през живота си се чувстваше несигурен. Виденията му си бяха отишли. Всички тези картини от бъдещето, тези ужасни, натрапчиви надзъртания в онова, което предстоеше, тези образи без точни дати, които го държаха нащрек, откакто се помнеше, вече ги нямаше. Нямаше я и способността му да прониква в чуждото съзнание.
Вишъс винаги бе искал да остане сам с мислите си. Каква ирония, че когато това най-сетне се беше случило, тишината му се струваше оглушителна.
— Ви? Добре ли си?
Той сведе поглед към Рейдж. Съвършената красота на русокосия му брат си оставаше все така ослепителна, въпреки че лицето му бе оплискано с кръвта на лесърите.
— Всеки момент ще дойдат да ни вземат. Много скоро ще си бъдеш у дома при Мери.
Рейдж размърда устни и Ви го остави да си мърмори нещо неразбираемо. Бедният. Проклятията не бяха нещо приятно.
Десет минути по-късно Зейдист се появи с беемвето на своя близнак, мина направо през преспите мръсен сняг и спря пред футболното игрище. На Ви му беше ясно, че здравата ще изцапат кожените седалки на луксозната кола, но пък Фриц, техният първокласен иконом, нямаше равен на себе си в почистването на петна.
Зейдист слезе от колата и я заобиколи. Близо цял век той доброволно се бе подлагал на недохранване, но двуметровото му тяло сега вече трябва да тежеше поне сто и трийсет килограма. Грозният белег все така пресичаше лицето му, на шията му все още си стоеше татуировката на кръвен роб, но благодарение на неговата шелан Бела очите му вече не приличаха на бездънни черни ями, изпълнени с омраза. Поне през по-голямата част от времето.
Без излишни приказки двамата замъкнаха Рейдж до колата и натъпкаха едрото му тяло на задната седалка.
— Ти ще се дематериализираш ли? — попита Зи, докато сядаше зад волана.
— Да, но първо трябва да поразчистя тук.
С други думи — щеше да използва ръката си, за да изпари кръвта на лесърите, която беше оплискала всичко наоколо.
— Искаш ли да те изчакам?
— Не, закарай нашето момче вкъщи. Мери ще иска да го види възможно най-скоро.
Зейдист хвърли бърз поглед наоколо.
— Ще те изчакам.
— Зи, всичко е наред. Няма да се бавя.
Белязаната устна на Зи се изкриви още повече, когато той изръмжа.
— Ако не те заваря в имението, когато се прибера, ще се върна да те взема.
Беемвето потегли рязко, разпръсвайки кал и сняг със задните си гуми.
Я виж ти, Зейдист се оказа страхотно подкрепление.
Десет минути по-късно Ви се дематериализира в имението тъкмо когато Зейдист пристигаше с Рейдж. Докато Зи помагаше на Холивуд да влезе вътре, Вишъс обходи с поглед останалите коли, паркирани в двора. Къде, по дяволите, беше кадилакът „Ескалейд“? Бъч вече трябваше да се е прибрал.
Ви извади телефона си и натисна едно от копчетата за бързо набиране. Отсреща се включи гласова поща и той остави съобщение: „Хей, ченге, прибрах се. Къде се губиш, човече?“.
Тъй като двамата непрекъснато се чуваха, Ви беше сигурен, че Бъч много скоро ще му върне обаждането. Кой знае, може би ченгето за първи път в историята бе решило да се позабавлява. Вманиаченият му кучи син най-сетне трябваше да се откаже от мисълта за Мариса и да намери малко сексуално облекчение.
„И като стана дума за облекчение…“
Ви преценяващо погледна небето. До изгрева на слънцето оставаше около час и половина, а той наистина беше адски напрегнат. Нещо не беше наред тази нощ, във въздуха витаеше някакво зло, но след като виденията му си бяха отишли, Ви нямаше представа какво е то. А неведението направо го побъркваше.
Той отново отвори телефона си и набра друг номер. Когато звъненето от другата страна спря, той заговори, без да чака да чуе глас:
— Ще се приготвиш за мен веднага. Ще облечеш онова, което ти купих. Косата ти да бъде прибрана високо.
След това зачака единствените думи, които искаше да чуе в този момент. И те долетяха веднага:
— Да, господарю.
Ви затвори и се дематериализира.
3.
Напоследък бизнесът в „Зироу Сам“ вървеше много добре, мислеше си Ривендж, докато преглеждаше счетоводните си книги. Притокът на пари растеше. Спортните залагания се увеличаваха. Броят на посетителите — също. Господи, притежаваше клуба от колко… пет-шест години? И най-сетне беше започнал да печели достатъчно, за да може да си поеме дъх.