— Тя някога досещала ли се е какъв си?
— Не.
И макар Зейдист да знаеше, за нищо на света не би й казал. Никога не би поставил Бела в подобна ситуация. Законът гласеше, че ако някой познава симпат, е длъжен да го предаде на правосъдието.
Рив излезе иззад бюрото, облягайки се на бастуна си, тъй като освен Хекс нямаше кой да го види. Допаминът, който редовно си биеше, потискаше най-гадните симптоми и той успяваше да мине за един от Нормалните. Не знаеше как Хекс се справя с проблемите си като симпат, а и не беше сигурен, че иска да знае. Работата беше там, че когато осезанието му не действаше, той бе принуден да използва бастун, за да не падне — когато не си усещаш краката, останалите възприятия не са достатъчни.
— Не се тревожи — каза той. — Никой не знае какви сме. И това няма да се промени.
Сивите й очи се взряха в лицето му.
— Храниш ли я, Рив?
Той замълча, но тя продължи настойчиво разпита.
— Храниш ли Мариса?
— Не е твоя работа.
Хекс рязко се изправи.
— Майната ти! Имахме уговорка — никакви партньори. Никакво хранене с Нормалните. Какви ги вършиш, по дяволите?
— Държа нещата под контрол, а този разговор приключи — отсече той и си погледна часовника. — Я виж ти, време е да затваряме, а ти се нуждаеш от почивка. Двамата Мур ще заключат.
Тя го изгледа свирепо.
— Не си тръгвам, преди да съм си свършила работата.
— Не се опитвам да бъда любезен. Просто ти заповядвам да се прибереш у дома. Ще се видим утре вечер.
— Не се засягай, Ривендж, но защо не си го начукаш!
И Хекс се отправи към вратата. Движенията й излъчваха нещо смъртоносно, каквато беше тя самата в действителност. Докато я наблюдаваше как се отдалечава, Рив отново си помисли колко нищожна беше работата, която Хекс вършеше по охраната на клуба му, в сравнение с онова, на което бе способна.
— Хекс — обади се той. — Ами ако грешим за обвързването?
Тя му хвърли през рамо намръщен поглед, който сякаш казваше: „Ти да не си идиот?“.
— Слагаш си инжекции два пъти на ден. Не мислиш ли, че Мариса рано или късно ще забележи? Ами това, че трябва да ходиш при брат й, добрия чичо доктор, за да си набавяш невро-модулатора, от който зависиш? И как, според теб, ще реагира една аристократка като нея, ако научи за… това тук? — Хекс махна с ръка наоколо. — Изобщо не грешим. Просто си започнал да губиш връзка с реалността.
Вратата се затвори след нея и Ривендж сведе поглед към безчувственото си тяло. Представи си Мариса, толкова чиста и красива, така различна от жените, които го заобикаляха, така различна от Хекс… от която той се хранеше.
Желаеше Мариса, може би дори беше започнал да се влюбва в нея. Мъжът в него искаше да я притежава, въпреки че лекарствата го правеха импотентен. Той никога не би наранил жената, която обичаше, дори ако тъмната му страна излезеше на повърхността. Нали така?
Замисли се за Мариса в нейните прелестни дизайнерски рокли — винаги прекрасно облечена, винаги така изискана, така… чиста. Глимера грешеше за нея. Тя не беше дефектна. Тя беше съвършена.
Ривендж се усмихна, когато в тялото му лумна пожар, който можеше да бъде погасен единствено с мощен оргазъм. Наближаваше моментът, в която тя отново щеше да го повика. О, да, много скоро тя щеше да има нужда от него. Тъй като кръвта му беше разредена, нуждата й да се храни зачестяваше, което можеше само да го радва. А последният път беше преди близо три седмици.
Да, Мариса щеше да го повика до няколко дни. И той нямаше търпение да я нахрани.
Ви се материализира пред портата на имението минути преди разсъмване. Беше се надявал, че сексът ще го поуспокои, но нервите му все още бяха обтегнати до краен предел.
Той свали оръжията си, докато прекосяваше вестибюла на Дупката, напрегнат и копнеещ да си вземе душ и да отмие от себе си миризмата на жената. Би трябвало да е гладен, но единственото, което искаше, беше водка „Сива гъска“.
— Бъч, приятелю? — извика той.
Тишина.
Ви прекоси коридора и спря пред стаята на ченгето.
— Спиш ли?
Бутна вратата и видя, че леглото е празно. Може би ченгето беше в главната сграда?
Той прекоси тичешком вестибюла и надникна през входната врата. Хвърли бърз поглед към колите, паркирани в двора, и сърцето му заби като боен барабан. Кадилакът „Ескалейд“ го нямаше. Значи Бъч не се беше прибрал.