Само дето онзи, който се криеше под белите одежди, не беше божи човек. В мига, в който долови излъчването му, Бъч едва не се задави от физическо отвращение. Каквото и да имаше под бялата роба, то бе въплъщение на злото, движещата сила на серийните убийци и изнасилвачите, както и на онези, които обичаха да пребиват децата си — омраза, приела физически облик.
Нечовешки страх връхлетя Бъч. Той можеше да понесе побоищата — болката беше нещо гадно, но поне не беше неизчерпаема и щеше да свърши, когато сърцето му спреше да бие. Но онова, което се криеше под белите одежди, несъмнено владееше тайни на страданието с библейски размери. Откъде бе сигурен ли? Защото цялото му тяло се бунтуваше, инстинктът му крещеше да бяга, да се спасява… да се моли.
Неканени думи нахлуха в съзнанието му:
Качулката на фигурата в бяло се обърна плавно към Бъч, подобно на бухал…
Бъч стисна клепачи и продължи с Двадесет и третия псалм от Стария завет. По-бързо, трябваше да си го припомни…
— Това ли е мъжът?
Гласът, който отекна из стаята, сепна Бъч и мислите му се накъсаха. Беше плътен и пораждаше причудливо ехо, като специален ефект от научнофантастичен филм.
— В пистолета му имаше от куршумите на Братството.
Обратно на псалма. И по-бързо.
— Знам, че си буден, човеко.
Кънтящият глас се заби като нагорещена игла в мозъка на Бъч.
— Погледни ме и виж господаря на онзи, който те плени!
Бъч отвори очи, завъртя глава и преглътна мъчително. Лицето, което се взираше в него, беше концентриран мрак, оживяла, непрогледна сянка.
Омега.
Въплъщението на злото се изсмя.
— Значи знаеш кой съм? — каза то и се изправи. — Научи ли нещо от него, водачо на лесърите?
— Още не съм свършил.
— А, значи отговорът е „не“. Добре си поработил върху него, като виждам колко малко го дели от смъртта. Усещам, че тя скоро ще го прибере при себе си. Много скоро.
Омега се наведе и вдъхна въздуха над тялото на Бъч.
— О, да. До час. Може би по-малко.
— Пленникът ще издържи толкова, колкото аз искам — каза лесърът.
— Не, няма.
Омега започна да обикаля около масата. Бъч го следеше с поглед, а ужасът му ставаше все по-голям, сякаш повлечен от центробежната сила на крачките на Злото. То обикаляше ли, обикаляше… Бъч се разтрепери толкова неудържимо, че чак зъбите му затракаха.
Треперенето секна в мига, в който Омега спря в другия край на масата. Чифт призрачни ръце се вдигнаха, уловиха бялата качулка и я дръпнаха назад. Голата крушка на тавана примига, сякаш светлината й беше всмукана от черната фигура.
— Ще го пуснеш да си върви — каза Омега. Гласът му ту се усилваше, ту затихваше, подобно на мощна вълна. — Ще го оставиш в гората и ще наредиш на останалите да не го доближават.
„Какво?“, помисли си Бъч.
— Какво? — попита на глас водачът на лесърите.
— Една от слабостите на Братството е парализиращата им преданост един към друг, нали така? О, да, те са парализиращо лоялни. Борят се за своите. Това е част от животинската им природа — обясни Омега и протегна ръка. — Нож, ако обичаш. Смятам да използвам този човек за нещо полезно.
— Нали току-що казахте, че много скоро ще умре?
— Е, аз ще му подаря малко живот, така да се каже. Както и още нещо. Нож!
Бъч рязко отвори очи, тъкмо навреме, за да види как двамата си разменят дълъг ловджийски нож.
Омега сложи ръка на масата, допря острието до един от пръстите си и натисна. Разнесе се хрущящ звук, сякаш някой беше срязал морков.
Омега се надвеси над Бъч.
— Къде да го скрия, къде да го скрия…
Когато ножът проблесна и се спря над корема му, Бъч извика. Продължи да крещи и когато направиха плитък разрез в тялото му. Омега взе малкото късче от себе си, черния пръст. Бъч се опита да се съпротивлява и яростно задърпа веригите, с които беше окован. Ужасът накара очите му да изскочат от орбитите си, докато напрежението върху очния нерв не го заслепи.