— Какво си направил? — изрева Рот.
— Дадох му да пие от кръвта ми.
— Вишъс… — Рот излезе иззад бюрото и с тежки стъпки, които отекваха като каменни колони по пода, застана на сантиметри от Ви. — Той е обикновен мъж. Човек. Какво, по дяволите, си мислеше, че правиш?
Още водка. Определено имаше нужда от нова доза „Сива гъска“.
Ви изпразни третата си чаша и си наля четвърта.
— С моята кръв в тялото му мога да го открия навсякъде. Затова го накарах да пие. Видях, че… че трябва да го сторя. Направих го и бих го направил отново.
Рот се отдръпна и закрачи напред-назад из стаята, стиснал ръце в юмруци. Докато кралят им опитваше да се успокои, останалите от Братството погледнаха заинтригувано към Вишъс.
— Направих онова, което беше нужно — сопна се той и пресуши чашата си.
Рот спря пред един от френските прозорци. Тъй като беше ден, щорите бяха спуснати и в стаята не проникваше никаква светлина.
— От вената ти ли пи?
— Не.
Един-двама от братята се прокашляха, сякаш за да окуражат Вишъс да бъде откровен.
Ви изруга и си наля още водка.
— О, за бога! Изобщо не става дума за това. Сипах му в чаша. Той дори не знаеше какво пие.
— Майната ти, Ви — промърмори Рот. — Можеше да го убиеш…
— Беше преди три месеца. Той оцеля, така че какво толкова е станало…
Гласът на Рот раздра въздуха като вой на бомбардировачи.
— Нарушил си закона! Нахранил си човек! Боже! Какво да те правя сега!
— Ако искаш да ме предадеш на Скрайб Върджин, изобщо няма да се съпротивлявам. Но да сме наясно — първо ще открия Бъч и ще го върна у дома, жив или мъртъв.
Рот свали очилата си и разтърка очи — напоследък често го правеше, когато особено много му омръзваше да бъде крал.
— Ако са го разпитвали, може да е проговорил. Възможно е да знаят всичко за нас.
Ви сведе поглед към чашата си и бавно поклати глава.
— Бъч по-скоро би умрял, отколкото да ни предаде. Гарантирам ви го. — Той вдигна чашата си и усети как течността се излива в гърлото му. — Такъв е моят човек.
5.
Ривендж не й се стори никак изненадан, когато му се обади, помисли си Мариса. Но пък той винаги беше притежавал почти свръхестествено умение да разчита мислите й.
Повдигайки полите на черното си палто, тя излезе през задния вход на имението на брат си. Нощта току-що се беше спуснала и тя потрепери, но не от студ. Беше заради ужасния кошмар, който бе сънувала през деня. Летеше високо над земята, над някакво замръзнало езеро. На отсрещния му бряг се издигаха борове и когато достигна първите дървета, тя започна да лети по-бавно и погледна надолу. Върху заснежената земя, свит на кълбо и облян в кръв, лежеше… Бъч.
Ужасяващият образ не я напусна и след като се събуди, не я напусна и желанието да се свърже с Братството. Само че колко глупаво щеше да се почувства, когато воините, силно подразнени, й върнеха обаждането, за да й съобщят, че с Бъч всичко е наред! Сигурно щяха да си помислят, че го преследва или нещо такова. Само дето… Господи, не можеше да се отърве от образа на безпомощното му окървавено тяло, свито като зародиш върху замръзналата земя.
И все пак, това беше сън. Просто сън.
Мариса затвори очи, наложи си да се успокои и се дематериализира в центъра на града, на терасата на един апартамент на трийсетия етаж. В мига, в който прие формата си, Ривендж отвори една от шестте стъклени врати.
И се навъси.
— Разстроена си.
Мариса се насили да се усмихне, докато вървеше към него.
— Нали знаеш, че винаги ми е малко неловко.
Той махна с инкрустирания си със злато бастун.
— Не, този път е различно.
Господи, никога досега не беше срещала някой, който да е в такъв синхрон с емоциите й.
— Ще се оправя.
Когато Рив я улови за лакътя и я въведе в апартамента си, Мариса усети, че я залива вълна от тропическа горещина. У Рив винаги беше много топло, а докато не се настаняха на дивана, той никога не сваляше самуреното си палто. Мариса не разбираше как понася тази жега, но той като че ли имаше нужда от нея.
Ривендж затвори вратата зад тях.
— Мариса, искам да знам какво става.
— Нищо, честна дума.
С плавно движение тя свали палтото си и го преметна през облегалката на един стол, издържан в сребристо и черно. Три от стените на апартамента бяха от стъкло. Навън, пресечен на две от тъмната извивка на река Хъдсън, Колдуел се простираше под звездното небе, изпълнен с потрепващи светлинки. За разлика от бляскавия пейзаж, интериорът на апартамента беше съвсем изчистен, елегантна симфония в абаносово и бяло… досущ като Рив с неговата черна коса, златиста кожа и съвършени дрехи.