Тя леко се оттласна от него и Рив й позволи да се откъсне от прегръдката му.
Докато той се облягаше назад, аметистовите му очи грееха — прекрасна, пурпурна светлина струеше от тях и се вливаше в нея. Макар Мариса да не усещаше ерекция там долу, спазмите, които пробягваха по мускулестото му тяло, красноречиво говореха, че жаждата за секс е в ума и във вените му. Това беше вампир, който определено искаше да проникне в нея.
— Изглеждаш толкова изненадана — провлечено каза той.
Като се имаше предвид как повечето мъже от расата й гледаха на нея, Мариса наистина беше изненадана.
— Не го очаквах. Пък и не мислех, че ти…
— Мога да правя секс — увери я Рив, клепачите му се притвориха и за миг той придоби плашещ вид. — Стига обстоятелствата да са подходящи.
Шокиращ образ изскочи сякаш от нищото и нахлу в съзнанието на Мариса. Тя се видя гола, изтегната върху покрито със самурено палто легло, а Рив, гол и възбуден, разтваряше краката й със своите. От вътрешната страна на бедрото си зърна белег от ухапване, сякаш той бе пил оттам.
Мариса рязко си пое дъх и закри очи. Видението мигновено изчезна.
— Съжалявам, тали — прошепна Рив. — Опасявам се, че фантазиите ми са твърде ярки. Но не е нужно да се тревожиш — те ще си останат в главата ми.
— Господи, Ривендж, никога не бих предположила. Може би, ако нещата бяха различни…
— Разбирам. — Той се взря в лицето й и поклати глава. — Наистина ми се иска да срещна този твой мъж.
— Там е проблемът — отвърна Мариса. — Той не е мой.
Рив помилва косата й.
— Значи бях прав — той е глупак. И колкото и да си гладна, ще трябва да го отложим за друг път, тали. Сърцето няма да ти позволи да го направим тази вечер.
Мариса се оттласна от него и се изправи. Погледът й се зарея към прозорците и блещукащия град далеч под тях. Зачуди се къде ли е Бъч и какво прави, после погледна към Рив и се запита защо ли не я привлича. Беше красив като воин — могъщ, с гъста кръв, силен… особено сега, когато масивното му тяло бе изтегнато върху покрития с кожа диван, а краката му — разтворени в недвусмислено сексуална покана.
— Ще ми се да те желаех, Рив.
От устните му се откъсна сух смях.
— Интересно. Знам точно какво имаш предвид.
Ви прекоси вестибюла на имението и излезе на двора. Застанал в сянката на каменната сграда, той изпрати мислите си в нощта, като радар, търсещ сигнал.
— Няма да отидеш сам — изръмжа Рейдж в ухото му. — Когато откриеш къде го държат, ще ни повикаш.
Когато не получи отговор, Рейдж улови Ви за яката и го разтърси като парцалена кукла, въпреки че беше висок близо два метра. Доближи лице на сантиметри от лицето на брата, изражението му красноречиво говореше, че не се шегува.
— Вишъс. Чу ли какво ти казах?
— Да, добре.
Ви го отблъсна от себе си само за да осъзнае миг по-късно, че двамата не са сами. Останалите от Братството чакаха, въоръжени и гневни — заредено оръдие, което само чакаше някой да запали фитила. Но въпреки неприкритата им агресия, в погледите, насочени към него, се четеше искрена загриженост. И понеже тя го подлудяваше, Вишъс се извърна.
Подреди мислите си и продължи да търси в нощта, мъчейки се да открие мъничката частица от себе си, която бе оставил в Бъч. Прониквайки в мрака, той претърсваше поля и планини, замръзнали езера и шуртящи потоци… все по-надалеч и по-надалеч…
„О, Господи!“
Бъч беше жив. Почти. И се намираше… на североизток. Дванайсет, може би петнайсет мили оттук.
Ви извади своя „Глок“ и усети как нечии железни пръсти се сключват около ръката му. Рейдж отново се канеше да подхване старата песен.
— Няма да се изправиш срещу лесърите сам.
— Окей.
— Обещай ми — сопна се Рейдж, сякаш прекрасно знаеше, че Ви възнамерява собственоръчно да се разправи с онези, които бяха пленили Бъч, и да повика братята си само за да разчистят след него.
Но това тук беше лично. Този път не ставаше въпрос просто за войната между вампири и лесъри. Тези неживи копелета му бяха отнели… е, не знаеше какъв точно му е Бъч. Но определено отдавна не беше чувствал някого толкова близък.
— Вишъс…
— Ще ви се обадя, когато съм готов, дяволите да го вземат — изруга той и се дематериализира.