Придвижвайки се под формата на вихрушка от молекули, той се озова извън града, до една горичка, издигаща се на брега на сковано от лед езеро. Беше изчислил движението си така, че да се появи на около стотина метра от мястото на сигнала, който беше получил от Бъч, приклекнал и готов за битка.
Което беше добър план, защото с цялото си същество усещаше, че наоколо гъмжи от лесъри.
Ви затаи дъх и предпазливо се завъртя в полукръг, като този път разчиташе на очите и ушите, а не на инстинктите си. Не се виждаше нито един убиец. Не се виждаше абсолютно нищо. Нито дори някоя колиба или ловджийска хижа.
Неочаквано Ви потръпна. Не, не беше прав. В гората имаше нещо! Някакъв чудовищен отпечатък, въплътено зло, което го караше да потръпва неспокойно.
Омега.
Тъкмо когато Ви обръщаше глава към ужасяващата концентрация, силен порив на вятъра се надигна и обрули лицето му, сякаш дори природата му казваше да не се приближава.
Проклятие! Трябваше да измъкне ченгето оттам.
Ви се втурна към мястото, откъдето долавяше присъствието на Бъч, като разпръскваше мръсния сняг с тежките си ботуши. Насреща му пълната луна грееше ярко на беззвездното небе, но злото присъствие беше толкова плътно, че той можеше да го открие и със завързани очи. А Бъч се намираше съвсем близо до този мрак.
След около петдесетина метра Ви забеляза койотите. Обикаляха около нещо на земята и ръмжаха — не от глад, а неспокойно, сякаш усещаха някаква заплаха.
Онова, което беше привлякло вниманието им, явно бе толкова колосално, че те изобщо не усетиха приближаването на Ви. За да ги прогони, той вдигна пистолета над главата си и стреля във въздуха. Койотите се разбягаха и…
… Ви се закова на място. Когато видя какво лежи на земята, усети, че не е в състояние да преглътне. Но устата му и без това беше пресъхнала.
Бъч лежеше в снега гол, смазан от бой и окървавен. Лицето му беше посиняло и подпухнало. Бедрото му беше превързано, но превръзката беше подгизнала от кръв. Но не това беше най-страшното. Навсякъде около Бъч витаеше зло, тегнеше във въздуха над него… по дяволите, той беше скверният черен отпечатък, който Ви бе усетил.
„О, Скрайб Върджин!“
Вишъс бързо се огледа наоколо, след което коленичи и нежно положи ръката с ръкавицата върху приятеля си. Проряза го остра болка, сякаш го беше ударил ток. Инстинктите му нашепваха да се маха, защото онова, което беше докоснал, трябваше да бъде избягвано на всяка цена. Зло.
— Бъч, аз съм. Бъч?
Ченгето простена и се размърда, по окървавените му черти пробяга бледо подобие на надежда, сякаш беше вдигнал лице към слънцето, но миг по-късно се стопи.
Мили боже, не можеше да отвори очи, защото беше плакал и сълзите му бяха замръзнали.
— Не се тревожи, ченге. Аз ще…
Какво всъщност щеше да направи? Бъч умираше, но какво, по дяволите, му бяха сторили? Цялото му тяло беше пропито от мрак.
Бъч отвори уста. Дрезгавите звуци, които се откъснаха от гърлото му, може и да бяха думи, но Ви не ги разбираше.
— Ченге, не се опитвай да говориш. Аз ще се погрижа за теб…
Бъч поклати глава и се размърда. С покъртителна немощ той протегна ръце и впи пръсти в земята, мъчейки се да пропълзи в снега. Надалеч от Ви.
— Бъч, аз съм…
— Не… — Бъч забиваше нокти в земята като обезумял, влачейки израненото си тяло в снега. — Заразен съм… не знам как… заразен… не бива… да ме вземеш. Не знам защо…
Гласът на Ви изплющя като шамар, остър и силен.
— Бъч! Престани!
Ченгето спря, но дали заради нареждането на Ви, или защото силите му се бяха изчерпали напълно, не бе ясно.
— Какво са ти сторили, човече?
Ви извади одеяло от спасително фолио и уви съквартиранта си с него.
— Заразен… — Бъч с усилие се претърколи по гръб, отметна одеялото и сложи изранената си ръка върху корема. — За… разен.
— Какво, по дяволите…
На корема на Бъч тъмнееше черен кръг с размерите на юмрук. Приличаше на синина с ярко очертани ръбове, а в средата се виждаше нещо, което приличаше на… белег от операция.
— Проклятие!
Бяха сложили нещо в тялото му.
— Убий ме — каза Бъч със смразяващ дрезгав глас. — Убий ме още сега. Заразен съм. Нещо… в мен. Расте…
Ви приседна на пети и зарови пръсти в косата си. Изтласка чувствата си на заден план и принуди извънредно острия си ум да заработи на пълни обороти — сега само той можеше да го спаси. Бързо взе решение — радикално, но логично — и то му помогна да се успокои и съсредоточи. Ръката му не трепна, когато извади един от черните си кинжали и се наведе над съквартиранта си.