Онова, което нямаше място в тялото му, трябваше да бъде извадено. А като се имаше предвид какво зло се съдържаше в него, операцията трябваше да бъде извършена тук, на неутрална територия, а не у дома или в клиниката на Хавърс. Освен това смъртта вече дишаше във врата на ченгето и колкото по-бързо неутрализираше заразата, толкова по-добре.
— Бъч, приятелю, искам да си поемеш дълбоко дъх и да не мърдаш. Аз ще…
— Внимавай, боецо.
Ви рязко се обърна, както бе приклекнал. Зад себе си, рееща се над земята, видя Скрайб Върджин. Тя беше въплътена енергия, черните й одежди, които дори силният вятър не бе в състояние да раздвижи, скриваха лицето й, а гласът й беше ясен като нощния въздух.
Вишъс отвори уста, но тя го прекъсна.
— Ще те изпреваря и ще ти отговоря, преди да си прекрачил границата и да си ме попитал — не, не мога да ти помогна. Това е нещо, в което не бива да се намесвам. Но едно ще ти кажа. Добре ще сториш, ако използваш проклятието, което така презираш. Ако се докоснеш до онова, което е скрито в него, ще се приближиш до смъртта повече от всякога. Но ти си единственият, който може да го премахне.
Сякаш прочела мислите му, тя се усмихна и добави:
— Да, този миг е една от причините за твоите видения. Но има и друга.
— Ще оживее ли?
— Залавяй се за работа, боецо — твърдо каза тя. — Ще направиш повече за неговото спасение, ако действаш, вместо да ме оскърбяваш с въпроси.
Ви се наведе над Бъч и вдигна ножа си. В корема на Бъч зейна дупка, а от напуканите му устни се откъсна стенание.
— Боже!
Вътре, обвито като пашкул в плътта, имаше нещо черно. Гласът на Скрайб Върджин долетя съвсем отблизо иззад рамото му.
— Не губи време, боецо, свали ръкавицата! Много бързо се разпространява!
Ви прибра кинжала в канията на гърдите си и смъкна ръкавицата. Посегна към Бъч, но спря с ръка във въздуха.
— Но аз не мога да докосвам никого с тази ръка.
— Заразата ще го предпази. Направи го сега, боецо. Докато го докосваш, нека бялата светлина, която се излъчва от дланта ти, те обгърне като втора кожа в мислите ти.
Вишъс протегна ръка, представяйки си как го обвива чисто, ослепително сияние. В мига, в който докосна черния пашкул, през тялото му сякаш премина ток и той потръпна конвулсивно. Нещото изпука и се разпадна със съскане, а Вишъс се почувства зле, сякаш го бе повалила тежка болест.
— Дишай — каза Скрайб Върджин. — Просто дишай.
Вишъс залитна и трябваше да се подпре на земята, за да не падне. Главата му се люлееше безсилно на раменете, гърлото му се сви.
— Мисля, че…
О, да, той повърна. Насред напъните, които го разтърсваха, усети как някой го подкрепя. Скрайб Върджин го държа през цялото време, а когато повръщането най-сетне спря, той се облегна безсилно на нея. За миг дори му се стори, че тя го милва по косата.
После сякаш от само себе си мобилният телефон се появи в ръката му, а гласът й прозвуча в ухото му:
— Сега върви. Вземи този човек и знай, че истинското зло се крие не в тялото, а в душата. Освен това трябва да донесеш една от урните на своите врагове. Донеси я тук и сложи ръката си върху нея. Направи го, без да губиш и миг.
Ви кимна. Когато получиш съвет от Скрайб Върджин, без дори да си го искал, най-добре е да не го пренебрегваш.
— И нека твоят щит от светлина продължи да обгръща човека. Използвай ръката си, за да го изцелиш. Той все още може да умре, ако в тялото и сърцето му не се влее достатъчно светлина.
Ви усети как силата й отслабва в същия миг, в който отново му прилоша. Докато се бореше с последиците от мимолетния си допир до онова скверно нещо, си помисли, че ако той се чувства така, не иска и да си представи какво му е на Бъч.
Телефонът в ръката му иззвъня и той внезапно си даде сметка, че от доста време лежи в снега.
— Ало? — замаяно каза той.
— Къде си? Какво става? — Басовият рев на Рейдж го изпълни с облекчение.
— При мен е. Той… — Ви хвърли поглед към окървавената купчина, която представляваше Бъч, после закри очите си с ръка и потрепери. — Някой трябва да дойде да ни вземе. Господи, Рейдж… ако знаеш какво са му направили…