— Боже!
На корема му се открояваше черен белег, сякаш вече угаснал огън беше обгорил кожата му. Обзет от отчаяние, той напразно напрегна размътения си мозък, мъчейки се да си спомни какво и как му беше оставило този белег.
И така, прибягвайки до детективските си похвати, той се зае с огледа на местопрестъплението. Което в случая беше собственото му тяло. Вдигна едната си ръка и видя, че ноктите му са в ужасно състояние, сякаш някой беше забивал под тях пирон или пила. Пое си дълбоко въздух и разбра, че ребрата му са потрошени. А ако съдеше по подутите си очи, явно лицето му беше поело доста юмручни удари.
Бяха го измъчвали. Съвсем наскоро.
Той отново напрегна ума си и се зае да пресява спомените си. Кое беше последното място, където помнеше, че е бил? „Зироу Сам“. „Зироу Сам“ и… о, боже, онази жена-вампир. Животински, анонимен секс в тоалетната. После той си бе тръгнал и… Лесъри. Беше се бил с лесъри. Бяха го простреляли, а след това…
Спомените му спираха дотук, сякаш пътят, който следваха, рязко свършваше, стигнал до ръба на бездънна пропаст.
Беше ли пропял? Беше ли предал Братството? Изменил ли беше на онези, които му бяха най-близки?
И какво, по дяволите, беше станало с корема му? От онова, което се разлагаше в тялото му, имаше чувството, че във вените му тече кал.
Бъч се отпусна и започна да диша през устата. Но покоят така и не идваше.
Дали защото не можеше да спре, или пък за да демонстрира геройство, мозъкът му започна да вади спомен след спомен от най-далечното му минало. Рождени дни, в които баща му го гледаше навъсено, а майка му пушеше цигара след цигара от напрежение. Коледи, в които братята и сестрите му получаваха подаръци, но за него нямаше нищо.
Душни юлски вечери, в които никакъв вентилатор не помагаше и баща му се бореше с жегата с ледена бира, под чието въздействие измъкваше Бъч от леглото с юмруци.
Като неканени гости го връхлетяха спомени, които не го бяха навестявали от години. Видя как братята и сестрите му си играят весело на моравата и си спомни как му се искаше да бъде с тях, вместо да стои отстрани, особнякът, чието място просто не беше там.
А после… О, господи, не! Не и това!
Твърде късно. Видя се на дванадесет години, мършав и размъкнат, застанал на тротоара пред къщата на семейство О’Нийл в Южен Бостън. Беше хубав есенен следобед и той гледаше как сестра му Джейни се качва в червения шевролет „Шевет“, изрисуван отстрани с ивици в цветовете на дъгата. Съвсем ясно си спомни как тя му маха през прозореца на задната седалка, докато колата се отдалечаваше.
Сега, когато вратата към миналото беше отворена, той не можеше да стори нищо, за да спре ужаса, който предстоеше. Спомни си посещението на полицаите същата вечер и видя как краката на майка му се подкосиха, когато спряха да говорят. Спомни си как го разпитваха, защото той последен бе видял Джейни жива. Чу как момчето, което беше някога, казва на мъжете със значки, че не е разпознал момчетата и че му се е искало да каже на сестра си да не се качва в колата им.
Но най-ясно си спомняше болката в очите на майка си, прекалено огромна, за да се излее в сълзи.
После сякаш някой натисна копчето за превъртане напред и той се намери двадесет и няколко години по-късно. Господи… кога за последен път беше видял родителите си или бе говорил с тях? Ами братята и сестрите си? Преди пет години? Може би. Боже, какво облекчение бе изпитало цялото му семейство, когато той се изнесе от вкъщи и започна да пропуска все повече празници.
Да, всички, които сядаха у дома на коледната трапеза, бяха замесени от едно и също тесто, а той беше като капката катран в кацата с меда. Накрая изобщо спря да се прибира вкъщи, оставяше им само телефонните номера, на които можеха да го открият. Номера, на които те никога не звъняха.
Сигурно дори нямаше и да разберат, ако той умреше. Без съмнение Вишъс знаеше всичко за семейство О’Нийл, включително номерата на социалните им осигуровки и банковите им сметки, но Бъч никога не беше говорил за тях. Дали Братството щеше да им се обади? И какво ли щяха да кажат?
Бъч се погледна, осъзнавайки прекрасно, че е много вероятно никога да не си тръгне оттук. Тялото му много приличаше на труповете, на които се бе нагледал, докато работеше в полицията. Онези, които обикновено намираха в гората. Всъщност — нали и него бяха намерили в гората. Използван и захвърлен. Оставен да умре. Като Джейни. Точно като Джейни.
Той затвори очи и се понесе върху вълните на болката, която го раздираше. Неочаквано от мътилката на агонията изплува прекрасно видение — образът на Мариса такава, каквато я бе видял за първи път. Картината беше толкова ярка, че той почти усети мириса на океан, който се излъчваше от нея, и я видя такава, каквато бе през онази вечер — ефирната жълта рокля, с която бе облечена… начина, по който косата падаше по раменете й… лимоненожълтата стая, в която се бяха срещнали.
За него тя беше жената, която не можеше да забрави, която не бе имал и никога нямаше да има, но която въпреки това бе докоснала най-съкровената му същност.
Господи, толкова беше уморен.
Той отвори очи и преди да осъзнае какво прави, посегна към ръката си, махна прозрачната лепенка и извади иглата от вената си. Оказа се по-лесно, отколкото предполагаше, но пък болката в цялото му тяло беше толкова свирепа, че убождането от една игла беше като капка в морето.
Ако му беше останала поне мъничко сила, щеше да потърси по-сигурен начин да сложи край на живота си, но сега се налагаше да разчита единствено на времето, защото не разполагаше с нищо друго. А като се имаше предвид колко ужасно се чувстваше, със сигурност нямаше да продължи дълго. Почти можеше да усети как органите му спират.
Бъч затвори очи и се откъсна от всичко, което го заобикаляше. Сякаш от много далеч чу как машинариите над леглото му започнаха да пищят. Боец по природа, той се изненада от това, колко лесно се беше предал, после умората го заля като приливна вълна. Инстинктивно разбра, че това не е изтощението на съня, а забравата на смъртта, и беше щастлив, че е дошла толкова бързо.
Откъсвайки се от всичко земно, той се видя в началото на дълъг, ослепително ярък коридор. В другия му край имаше врата, пред която стоеше Мариса. С усмивка на уста, тя отвори вратата, разкривайки бяла стая, обляна в светлина.
Изведнъж усети как на душата му олеква и като си пое дълбоко дъх, той тръгна напред. Искаше му се да вярва, че отива в рая въпреки всички лоши неща, които беше сторил през живота си, така че присъствието й тук бе съвсем логично.
Не би било истински рай без нея.