— Благодаря ти.
Прислужницата отново се поклони и си тръгна, а Мариса вдигна слушалката.
— Ало?
— Той е в стаята до лабораторията на брат ти.
— Вишъс? — Мариса скочи на крака. — Какво…
— Мини през вратата с надпис „Обслужващ персонал“. Вляво има контролен панел, който трябва да натиснеш. Облечи си защитен костюм, преди да влезеш при него…
Бъч… мили боже, Бъч!
— Какво…
— Чу ли ме? Облечи си защитен костюм и не го сваляй.
— Какво е ста…
— Автомобилна злополука. Върви. Още сега. Той умира.
Мариса изпусна слушалката и изхвърча от кабинета на Хавърс толкова бързо, че едва не събори Каролин, която още беше в коридора.
— Господарке! Какво има?
Мариса прекоси на бегом трапезарията, блъсна вратата за прислугата и влетя в кухнята. Едната й обувка се изхлузи, докато свиваше по коридора, отвеждащ до задното стълбище, но тя свали и другата и продължи да тича по чорапи. Въведе кода, отварящ задния вход на клиниката, и се втурна в чакалнята на спешното отделение.
Чу как медицинските сестри викат след нея, но не се обърна. Тичешком прекоси коридора, отвеждащ до лабораторията на Хавърс, мина покрай нея и блъсна вратата с надпис „Обслужващ персонал“.
Огледа се, едва поемайки си дъх… но не видя нищо. Само четки, празни кофи и работни дрехи. Но нали Вишъс каза…
„Почакай малко.“
Подът беше издраскан на едно място — едва забележими следи, несъмнено оставени от отварянето и затварянето на тайна врата. Тя разбута работните дрехи и откри плосък панел. Задраска с нокти, докато не го отвори… и се намръщи. От другата страна имаше слабо осветена стая за наблюдение, оборудвана с компютри и монитори, показващи различни жизнени показатели. На синкавото сияние, хвърляно от един от мониторите, видя болнично легло, а върху него, завързан по гръб и с безброй тръбички и жици, излизащи от тялото му, лежеше… Бъч.
Мариса мина на бегом покрай жълтите защитни костюми и хирургичните маски, които висяха по стените, и нахълта през херметичната врата, която се отвори с шумно свистене.
— О, Скрайб Върджин… — ахна тя и вдигна ръка към гърлото си.
Бъч умираше. Усещаше го с цялото си същество, но освен това усещаше и още нещо. Нещо ужасяващо, на което инстинктът й за самосъхранение реагира така, сякаш някой я беше заплашил с пистолет. Тялото й крещеше да се маха, да бяга, да се спасява.
Но сърцето й нашепваше друго и тя се приближи до леглото.
— О, господи!
И ръцете, и краката му, които болничната нощница не скриваше, бяха покрити със синини. А лицето му… мили боже, та той беше смазан от бой!
От гърлото му се откъсна стон и тя посегна да улови ръката му… о, не, не и там. Върховете на пръстите му бяха подути, кожата имаше морав цвят, няколко от ноктите му липсваха.
Искаше й се да го докосне, но по тялото му нямаше нито едно здраво място.
— Бъч?
При звука на гласа й той трепна и отвори очи. Или поне едното от тях.
Погледът му се спря върху лицето й и по устните му пробяга бледо подобие на усмивка.
— Върна се. Току-що… те видях пред вратата.
Гласът му беше неописуемо слаб и по нищо не приличаше на обичайния му бас.
— Аз… видях те… но после… те изгубих. Но ето че ти се върна.
Мариса предпазливо приседна на ръба на леглото, чудейки се за коя ли от медицинските сестри я вземаше.
— Бъч…
— Къде е… жълтата ти рокля?
Трудно му се разбираше, устата му се отваряше едва-едва, сякаш челюстта му беше строшена.
— Беше толкова красива… в жълтата рокля…
Определено я бъркаше с някоя от сестрите. Защитното облекло, което висеше до вратата, беше жъл… по дяволите! Напълно бе забравила за това. Мили боже, ако имунната му система беше отслабена, тя трябваше да го пази, нали така?
— Бъч, ще отида да си облека…
— Не… не си тръгвай… не ме изоставяй…
Ръцете му, привързани за леглото, се напрегнаха и кожените ремъци изскърцаха.
— Господи… моля те… не ме оставяй…
— Всичко е наред, веднага ще се върна.
— Не… жената, която обичам… жълтата рокля… не ме оставяй…
Не знаейки какво друго да стори, Мариса се приведе над него и нежно го помилва по лицето.
— Няма да те оставя.
Той долепи изранената си буза до дланта й, напуканите му устни докоснаха кожата й.