— Трябва да говоря с теб. Насаме.
— Какво има? — също толкова тихо попита Ви.
Бъч хвърли поглед към Мариса, която беше застанала наблизо.
Когато улови погледа му, тя се изчерви, очите й се стрелнаха към банята и като вдигна две големи хартиени торби от пода, заяви:
— Ще си взема душ, ако ме извините.
Без да дочака отговор, тя изчезна в банята. Когато вратата се затвори зад гърба й, Ви приседна на ръба на леглото.
— Казвай.
— Мариса в опасност ли е?
— Погрижих се за нея. Минали са три дни, а тя изглежда съвсем здрава. Най-вероятно скоро ще може да си тръгне оттук. Вече сме почти сигурни, че не се е заразила.
— На какво е била изложена? На какво бях изложен аз?
— Нали знаеш, че лесърите те отвлякоха?
Бъч повдигна изранената си ръка.
— А пък аз си мислех, че съм бил в някой спа център.
— Ха-ха, много смешно. Бил си в ръцете им около един ден…
Бъч рязко го сграбчи.
— Не можаха да ме пречупят. Каквото и да са ми причинили, не съм им казал нито думичка за Братството. Кълна се!
Ви сложи ръка върху неговата и я стисна.
— Знам, че не си, приятелю. Знам, че не би го сторил.
— Добре.
Ви свали ръката си, но погледът му се задържа върху пръстите на Бъч, сякаш си представяше какво са правили с тях лесърите.
— Какво си спомняш?
— Само какво изпитвах. Болка… и ужас. Страх. Гордост… именно заради нея знам, че не съм пропял, че не са успели да ме пречупят.
Ви кимна и извади от джоба си ръчно свита цигара. Тъкмо се канеше да я запали, когато погледът му попадна върху бутилката с кислород. Той изруга и прибра цигарата обратно в джоба си.
— Слушай, човече, трябва да те попитам… как ти е главата? Искам да кажа, да преживееш нещо такова…
— Добре съм. Винаги съм бил прекалено тъп, за да страдам от посттравматичен стрес или някоя подобна глупост, пък и бездруго не помня какво точно се е случило. Стига само Мариса да може да си тръгне, аз ще съм добре.
Той потърка лице, тъй като неколкодневната брада го сърбеше, и отпусна ръка върху корема си, при което изведнъж се сети за черната рана.
— Имаш ли някаква представа какво са ми сторили?
Ви поклати глава и Бъч изруга. Вишъс беше като подвижна връзка с интернет, така че щом дори той не знаеше, положението не беше добро.
— Обаче работя по въпроса, ченге. Ще открия истината, обещавам ти — увери го той и кимна към корема му. — Е, как изглежда?
— Не знам. Бях прекалено зает с това, да съм в кома, за да се тревожа за плочките на корема си.
— Ще ми позволиш ли?
Бъч сви рамене и отметна завивките. Ви повдигна нощницата и двамата погледнаха към раната. Кожата около нея не изглеждаше добре, беше сива и набръчкана.
— Боли ли те? — попита Ви.
— Ужасно. Освен това ми е… студено. Сякаш отдолу има сух лед.
— Ще ми разрешиш ли да направя нещо?
— Какво?
— Просто една доза от лечението, което ти прилагам през последните дни.
— Окей — съгласи се Бъч, ала когато видя вампира да вдига ръката с ръкавицата, неволно се отдръпна. — Какво смяташ да правиш с това нещо?
— Нали ми имаш доверие?
Бъч се изсмя дрезгаво.
— Последния път, когато ме попита същото, се озовах с вампирски коктейл в ръка, забрави ли?
— И това ти спаси задника. Как мислиш, че те намерих?
Аха, ето защо го бе направил.
— Е, действай тогава.
Въпреки това, когато Ви свали ръкавицата си, Бъч потръпна.
— Отпусни се, ченге. Няма да боли.
— Виждал съм те да изпепеляваш цяла къща с това чудо.
— Не отричам. Но днес няма да минаваме на режим „подпалване“.
Ви постави татуираната си, обвита в светлина длан над раната и от устните на Бъч се отрони въздишка на облекчение. Имаше чувството, че някой обля раната му с бистра топла вода, която потече по цялото му тяло, отмивайки всички нечистотии в него.
— О, господи… толкова е приятно…
Тялото му олекна, болката започна да отшумява и Бъч сякаш се понесе във въздуха, потъвайки в сънливо забвение. Той се отпусна и се остави на течението.
Буквално усещаше как оздравява, сякаш възстановителните му сили бяха минали на най-висока предавка. Докато секундите се превръщаха в минути, а времето сякаш преставаше да съществува, на Бъч му се струваше, че са минали дни, изпълнени с покой и питателна храна, дни, които с гигантски крачки го приближаваха към изцелението.