Застанала под душа, Мариса изви глава назад и остави водата да се стича по тялото й. Все още се чувстваше разтърсена и уязвима, особено след като бе видяла Вишъс да отнася Бъч в леглото. Двамата бяха толкова близки, връзката помежду им си личеше във всичко, четеше се в очите им, когато погледите им се срещнеха.
Мина много време, преди най-сетне да излезе изпод душа, да се избърше набързо и да изсуши косата си. Докато си вземаше чисто бельо, погледът й падна върху корсета. Да върви по дяволите, помисли си тя и отново го натъпка в торбата. Точно в този момент мисълта за желязната му хватка около тялото й се струваше непоносима.
Чувстваше се странно, докато нахлузваше прасковената рокля върху голите си гърди, но вече й бе дошло до гуша от неудобни дрехи. Поне за известно време нямаше да го носи. Пък и кой щеше да забележи?
Тя сгъна светлосинята рокля „Родригес“ и я постави в плик за биологични отпадъци заедно с бельото, което беше носила. После се стегна и отвори вратата към болничната стая.
Бъч се беше изпънал върху леглото, нощницата беше вдигната до гърдите му, чаршафите бяха отметнати настрани. Обвита в светлина, ръката на Вишъс почиваше на няколко сантиметра над черната рана.
В тишината, която се беше възцарила между двамата, Мариса се почувства като натрапница. Без път за бягство.
— Заспа — изръмжа Ви.
Тя се прокашля, но не можа да измисли какво да каже. Най-сетне, след дълго мълчание, промърмори:
— Кажи ми… семейството му знае ли за случилото се?
— Да, всички в Братството знаят.
— Не, имах предвид човешкото му семейство.
— Те са без значение.
— Но не трябва ли…
Ви подразнено вдигна поглед, диамантените му очи бяха сурови и дори зли. Без сама да знае защо, Мариса внезапно си спомни, че той е въоръжен до зъби.
От друга страна, кинжалите, препасани през масивните му гърди, подхождаха прекрасно на острия му поглед.
— „Семейството“ на Бъч не го иска — рязко каза той, сякаш това изобщо не беше нейна работа, но й обясняваше просто за да й затвори устата. — Така че те са без значение. Сега ела тук. Той има нужда да си близо до него.
Противоречието между изражението му и нареждането да се приближи, я обърка. Очевидно неговата ръка беше онова, което най-много помагаше на Бъч.
— Той определено не се нуждае от мен. Дори не иска да съм тук — промърмори тя и за кой ли път се зачуди защо Ви изобщо я беше накарал да дойде.
— Безпокои се за теб. Затова иска да се махнеш.
Мариса се изчерви.
— Грешиш, боецо.
— Аз никога не греша.
Едно мълниеносно движение и обрамчените в синьо диамантени ириси се доближиха на сантиметри от лицето й. Очите му бяха толкова ледени, че Мариса неволно отстъпи назад, но той поклати глава.
— Хайде, докосни го. Нека почувства допира ти. Има нужда да знае, че си до него.
Тя се намръщи. Вишъс трябва да беше луд. Въпреки това отиде до леглото и погали Бъч по косата. В мига, в който го докосна, той обърна глава към нея.
— Видя ли? — Вишъс отново насочи вниманието си към раната. — Бъч копнее за теб.
„Ще ми се да беше вярно“, помисли си тя.
— Наистина ли?
Мариса настръхна.
— Недей да четеш мислите ми, ако обичаш. Не е възпитано.
— Не съм. Каза го на глас.
Тя се вцепени с ръка върху главата на Бъч.
— О! Съжалявам.
Двамата замълчаха, насочили вниманието си към Бъч. Внезапно резкият глас на Вишъс наруши тишината.
— Защо го отблъсна, Мариса? Когато миналата есен дойде да те види, защо го отхвърли?
Тя сбърчи вежди.
— Не е идвал да ме види.
— Напротив.
— Моля?
— Чу ме.
Докато се взираха един в друг, Мариса внезапно си даде сметка, че колкото и да беше страшен, Вишъс не беше лъжец.
— Кога? Кога е идвал да ме види?
— Около две седмици след като простреляха Рот. Отиде у вас, а когато се върна, каза, че дори не си поискала да го видиш. Това се казва безчувствие! Знаеше, че е хлътнал по теб, и въпреки това накара прислугата да го отпрати. Изтънчено, няма що.
— Не… не съм го направила… Той не е идвал… той… Никой не ми е казал, че…