свиват, но бързо си лепва фалшива усмивка. Погледът й бързо се плъзва по картината със
заглавие Ти не съществуваш, Господи… и аз тутакси разбирам изражението на лицето й. Тя
знае също толкова добре като мен, че той не заслужава тази картина. Припряно си
проправям път към щанда.
— Станало е недоразумение.
Съдия Корли ме гледа раздразнено, а Обърн — с удивление. Вземам номера от ръката й.
— Тази картина не се продава.
Съдия Корли пухти гневно и сочи номера в ръката ми.
— Е, номерът все още е на стената. Мислех, че се продава.
Пъхам номера в джоба си.
— Беше продадена преди изложбата — осведомявам го. — Навярно съм забравил да
сваля номера. — Махам към картината зад гърба му. Една от малкото останали. — Може би
тази ще ви свърши работа?
Съдия Корли върти очи и прибира портфейла в джоба си.
— Не, няма — тросва се. — Хареса ми оранжевият цвят на другата картина. Пасва с
кожената тапицерия на дивана в кабинета ми.
Той я харесва заради оранжевия цвят. Слава богу, че я спасих от него.
Съдията махва към една жена, стояща на няколко метра от нас, и се отправя към нея.
— Рут — подвиква той, — нека утре се отбием в „Потъри Барн“. Тук нищо не ми
харесва.
Проследявам ги с поглед, докато се отправят към изхода и отново се извръщам към
Обърн. Тя се усмихва.
— Не можа да им позволиш да вземат твоето бебче, нали?
Аз изпускам облекчена въздишка.
— Никога нямаше да си го простя.
Тя гледа зад гърба ми към приближаващ клиент, аз се отдръпвам настрани и я оставям
да твори своята магия. Минава още половин час и повечето картини са купени, когато и
последният посетител изчезва в нощта. Заключвам вратата зад него.
Обръщам се, а Обърн все още стои зад щанда и оформя продажбите. Широка усмивка
озарява лицето й и тя дори не се опитва да я скрие. Каквото и да я бе тормозило, когато
прекрачи прага на ателието, вече го нямаше. В момента тя е щастлива и въодушевена.
— Продаде деветнайсет картини! — възкликва, почти пищейки. — ОМГ, Оуен!
Осъзнаваш ли колко пари си спечелил тази вечер? И осъзнаваш ли, че аз току-що използвах
инициалите ти в изречение?
Аз се смея, защото да, осъзнавам колко пари съм спечелил, и да, осъзнавам, че тя току-
що бе използвала инициалите ми в изречението. Но всичко е наред, защото тя беше
прекрасна, докато го правеше. Освен това навярно има вроден усет за бизнес, защото
напълно честно мога да заявя, че никога досега не съм продавал деветнайсет картини за една
вечер.
— И така? — питам, с надеждата, че това не е последният път, когато тя ми помага. —
Заета ли си следващия месец?
Тя се усмихва, но предложението ми за работа я кара да засияе.
— Никога не съм заета, когато става дума за сто долара на час.
Обърн брои парите и ги подрежда в отделни купчинки. Взема две банкноти по сто
долара и ги вдига с усмивка.
— Тези са мои. — Сгъва ги и ги пъхва в предния джоб на ризата си (или по-точно в
ризата на Хана Палиндрома).
Прекрасното ми настроение от вечерта започва да помръква в мига, в който разбирам,
че тя е приключила работата си и аз не знам как да я задържа още малко при мен. Не съм
готов да се разделя с нея, но тя прибира парите в чекмеджето и подрежда чековете върху
щанда.
— Минава девет — отбелязвам аз. — Навярно умираш от глад.
Питам, за да разбера дали тя иска да хапне нещо, но очите й тутакси се разширяват и
усмивката й изчезва.
— Вече минава девет? — Гласът й е пълен с паника, тя бързо се обръща и хуква към
стълбата. Взема по две стъпала наведнъж; нямах представа, че може толкова да бърза.
Очаквам я да хукне надолу по стъпалата със същата бързина, но тя не го прави, затова се
насочвам към стълбата. Когато стигам до горното стъпало, чувам гласа й, докато говори по
телефона:
— Съжалявам — казва тя. — Знам. Знам. — Мълчи няколко секунди, сетне въздъхва. —
Добре, всичко е наред, утре ще говорим.
Когато разговорът приключва, аз се изкачвам на площадката, изпълнен с любопитство
що за телефонно обаждане може да причини такава паника. Виждам я да седи притихнала до
бара, взряна в телефона в ръката си. Наблюдавам я как избърсва втора сълза за тази вечер и
мигом възневидявам този, с когото бе говорила. Не ми харесва човекът, който може да я
накара да се чувства по този начин, когато само допреди няколко минути тя не можеше да