сигурна какво да направя по-нататък.
— Характерно за танците е — подема Оуен, скръстил ръце, — че без значение колко
добре се чувстваш докато танцуваш, винаги е адски неловко, когато свършат.
Изпитвам огромно облекчение, че не съм единствената, която не знае какво да прави.
Ръката му докосва рамото ми и той ме повежда обратно към бара.
— Трябва да довършим питиетата.
— И чипса — додавам аз.
* * *
Той повече не ме кани да танцуваме. Всъщност веднага щом се връщаме на бара Оуен
като че ли иска по-скоро да се махне оттук. Изяждам повечето картофки, докато той бъбри
още малко с Харисън. Оуен забелязва, че не се докосвам до питието си, затова го допива.
Излизаме навън и отново се чувстваме малко неловко, както когато танцът свърши. Чак сега
осъзнавам, че вечерта е към края си и се ненавиждам, задето още не съм готова да се
сбогувам с него. Но за нищо на света няма да му предложа да се върнем в ателието му.
— Къде живееш? — пита той.
Моите очи срещат неговите и аз съм смаяна от дързостта в тях.
— Няма да дойдеш в апартамента ми — отсичам рязко.
— Обърн — засмива се той, — късно е. Предлагам да те изпратя до вас, а не да
прекарам нощта с теб.
Аз поемам дълбоко дъх, смутена от предположението си.
— О. — Соча надясно. — Живея на около петнайсет пресечки в тази посока.
Той се усмихва и махва натам, сетне двамата се отправяме към жилището ми.
— Но ако те бях помолил да прекарам нощта с теб… Засмивам се и игриво го ръгвам.
— Щях да ти кажа да вървиш по дяволите.
Глава 4
ОУЕН
Ако отново бях на единайсет години, щях да разклатя вълшебната си топка за въпроси,
отговори и предсказания и да я попитам нещо глупаво от рода на: „Обърн Мейсън Рийд
харесва ли ме? Смята ли ме за готин?“.
Може би градя предположенията си на начина, по който тя ме гледа в момента, но
очаквам отговорът да бъде: „Определено да“.
Ние продължаваме да се отдалечаваме от бара в посока към жилището й и като се има
предвид, че е доста далеч, вероятно мога да измисля достатъчно въпроси, докато стигнем, за
да я опозная по-добре. Но единственото, което искам да узная, откакто я видях тази вечер да
стои пред ателието ми, е причината й за завръщането й в Тексас.
— Ти така и не ми каза защо си се преместила в Тексас.
Тя изглежда разтревожена от коментара ми, но аз не разбирам защо.
— Никога не съм ти казвала, че не съм от Тексас.
Усмихвам се, за да замажа грешката си. Не би трябвало да зная, че тя не е оттук, защото
доколкото й е известно, аз не знам нищо за нея, освен това, което тя ми е казала тази вечер.
Правя всичко възможно, за да не издам мислите си, защото ако сега й разкажа цялата истина,
ще изглежда сякаш съм крил нещо от нея през по-голямата част от вечерта. Наистина не бях
докрай искрен с нея, но вече е късно да си призная.
— Не беше нужно да ми казваш. Разбрах го по акцента ти.
Обърн ме поглежда внимателно и аз предполагам, че няма да отговори на въпроса ми,
затова бързо измислям нов, но той се оказва още по-прибързан.
— Имаш ли гадже?
Тя бързо отмества поглед и сърцето ми се свива, защото поради някаква причина
изглежда виновна. Не е трудно да отгатна, че това означава, че тя има гадже, а момичетата
със сериозни приятели не бива да танцуват като нас двамата тази вечер.
— Не.
Тутакси ми олеква. Отново се усмихвам, навярно за милионен път, откакто днес я видях
на прага си. Не съм сигурен дали тя го знае, но аз много рядко се усмихвам.
Очаквам ответния въпрос, ала тя мълчи.
— Няма ли да ме попиташ дали аз имам гадже?
Обърн се засмива.
— Не. Тя е скъсала с теб миналата седмица.
О, да. Бях забравил, че вече обсъждахме тази тема.
— Голям съм късметлия.
— Това не е много мило — мръщи се спътницата ми. — Сигурна съм, че за нея е било
трудно да вземе това решение.
Не съм съгласен и клатя отрицателно глава.
— За нея беше лесно решение. Както и за всички останали.
Обърн се спира за секунда-две и се взира внимателно в мен, преди отново да тръгне.
— Всички останали?
Чак сега осъзнавам, че казаното не ме представя в много добра светлина, но не смятам
да я лъжа. Освен това, ако съм откровен с нея, тя може да продължи да ми вярва и да пожелае
да узнае нещо повече за мен.
— Да. Често са ме зарязвали.
В отговор на заявлението ми тя ме стрелва бегло с поглед и бърчи нос.
— И защо, Оуен?