пресушавам половината чаша.
Когато оставям чашата върху плота, се чува толкова силен и драматичен звук, че той се
засмива. Избърсвам устни, проклинайки се, задето съм толкова прозрачна.
Смехът му секва, когато телефонът му иззвънява. Той бързо се изправя и го вади от
джоба си. Поглежда екрана, изключва го и го пъха обратно в джоба си. Погледът му още
веднъж пробягва по всекидневната, преди отново да се спре върху мен.
— Навярно вече трябва да тръгвам.
Леле. Добре се получи.
Кимам и вземам чашата му, когато той я плъзга към мен. Обръщам се, за да я изплакна.
— Е, благодаря за работата — проронвам. — И за това, че ме изпрати до вкъщи.
Не се обръщам, не гледам как си тръгва. Имам чувството, че моята неопитност току-що
е убила специалния миг между нас. Не съм разстроена заради себе си; разстроена съм заради
него. Разстроена съм, че той може да изгуби интерес само защото не съм по-дръзка или не се
хвърлям на шията му. Разстроена съм, че някой му се обажда, навярно Хана, и той тутакси се
възползва от тази възможност, за да изчезне по-бързо оттук.
Точно заради това никога не правя някои неща.
— Не беше момиче.
Гласът му ме сепва и аз веднага се обръщам, за да го погледна. Той стои точно зад мен.
Отварям уста, за да отговоря, ала не знам какво да кажа, затова просто я затварям. Чувствам
се глупаво, задето бях толкова ядосана, макар той да не е имал представа какви мисли са се
въртели в главата ми.
Той пристъпва по-близо към мен и аз се притискам към плота. Дели ни почти метър
пространство, което ми е нужно, за да разсъждавам логично.
— Не искам да мислиш, че си тръгвам, защото ми се е обадило друго момиче —
обяснява той.
Харесва ми това уточнение и всичките ми негативни мисли за него се изпаряват. Може
би съм сгрешила. От време на време реагирам ирационално.
Отново се извръщам към мивката, защото не искам той да види колко ми е приятно, че
не търси извинение, за да си тръгне.
— Не е моя работа кой ти се обажда, Оуен.
Все още съм с лице към мивката, когато, когато ръцете му обхващат ръба на плота от
двете ми страни. Лицето му се приближава отстрани към главата ми и аз усещам дъха му
върху шията си. Не знам как се случва, но тялото ми неволно се придвижва назад, докато
гърдите му не се допират до гърба ми. Не сме толкова близо, колкото по време на танца, но
усещането е много по-интимно, още повече, че сега не танцуваме.
Оуен отпуска брадичка на рамото ми, а аз затварям очи и въздъхвам. Това, което той ме
кара да изпитвам, е толкова замайващо, че ми е трудно да стоя права. Вкопчвам се в плота,
надявайки се, че той няма да забележи колко са омекнали коленете ми.
— Искам отново да те видя — прошепва той.
Не мисля за всички причини, поради които идеята никак не е добра. Не мисля за това,
върху което трябва да се съсредоточа. Вместо това, мисля колко добре се чувствам, когато той
е толкова близо до мен и как копнея за много повече. Всички лоши части от мен откликват и
заставят гласа ми да изрече: „Добре“, защото всички добри части от мен са прекалено слаби,
за да се противопоставят.
— Утре вечер — казва той. — Ще си бъдеш ли у дома?
Замислям се за утрешния ден и в продължение на няколко секунди нямам представа кой
месец сме, още по-малко кой ден от седмицата е. След като най-после се окопитвам, си
спомням, че все още е четвъртък, а утре е петък, заключавам, че всъщност утре вечер съм
свободна.
— Да — прошепвам.
— Добре — кима той. Сигурна съм, че се усмихва. Долавям го в гласа му.
— Но… — Извръщам се с лице към него. — Мислех, че си си научил урока да не
смесваш работата с удоволствието. Не се ли озова точно заради това в безизходното
положение днес?
Той тихо се смее.
— Смятай се за уволнена.
Усмихвам се, защото не си спомням някога да съм била толкова щастлива да изгубя
работата си. Бих избрала да се срещна с него утре вечер, пред възможността понякога да
работя за сто долара на час. И това ме изненадва. Много.
Оуен се обръща и се запътва към входната врата.
— Ще се видим утре вечер, Обърн Мейсън Рийд.
И двамата се усмихваме, когато погледите ни се срещат за двете секунди, които са му
нужни, за да затвори вратата зад себе си. Аз се навеждам напред, обхващам глава с ръце и
поемем дълбоко в дробовете си целия въздух, който тази вечер не ми достигаше.
— О! Боже! Мой! — издишам аз. Това определено беше неочаквано отклонение от