плаката, висящ на стената. Представлява поредица от снимки, на които се вижда
прогресиращото въздействие на метадона върху човек, приемащ го от десет години. Взирам
се в тях, осъзнавайки, че на всичките десет е изобразен един и същ мъж и всички са
полицейски снимки, направени след ареста. Това означава, че този тип е бил арестуван поне
десет пъти.
С девет повече от мен.
Баща ми сяда насреща ми и въздъхва. Въздишката му е толкова дълбока, че дъхът му
достига до мен през масата. Отмествам се с няколко сантиметра.
Дори не желая да знам какво става в момента в главата му. Знам само какво става в
моята и там няма нищо освен огромно море от разочарование. Не толкова заради ареста ми,
колкото заради това, че подведох Обърн. Изглежда, в живота й е имало доста хора, които са я
разочаровали и аз се ненавиждам, защото съм на път да стана един от тях.
Мразя това.
— Оуен — казва баща ми, опитвайки се да привлече вниманието ми.
Не реагирам. Чакам го да довърши, но той не изрича нищо друго, освен името ми.
Не ми харесва това мълчание, защото знам, че има дяволски много неща, които иска да
ми каже в момента. Всъщност със сигурност има много неща, които аз бих искал да му кажа,
но Калахан Джентри и синът му не са особено добри в общуването.
След нощта, когато Оуен Джентри стана единственият син на Калахан Джентри.
Това вероятно е единственият ден в целия ми живот, с който не бих заменил този. Онзи
ден е причината да продължавам да правя гадости. Онзи ден е причината да седя тук,
принуден да говоря с баща ми за възможностите, от които трябва да избирам.
Понякога се питам дали Кеъри все още може да ни вижда. Чудя се какво ли би си
помислил за това, в което се бяхме превърнали.
Откъсвам поглед от плаката и се взирам в баща си. През изминалите няколко години
двамата сме усъвършенствали изкуството на мълчанието.
— Мислиш ли, че Кеъри може да ни види в момента?
Лицето на татко запазва безизразното си изражение. Единственото, което съзирам в
очите му, е разочарование. Не знам дали това е разочарование, защото се е провалил като
баща, или защото се намирам в тази ситуация, или е разочарование, задето току-що споменах
Кеъри.
Никога не говоря за брат си. Моят баща никога не споменава брат ми. Не знам защо
правя това сега.
Навеждам се напред и приковавам очи в неговите.
— Какво смяташ, че мисли Кеъри за мен, татко? — питам спокойно. Толкова спокойно.
Ако гласът ми беше цвят, щеше да бъде бял.
Баща ми стиска челюсти, затова продължавам:
— Мислиш ли, че е разочарован от неспособността ми просто да откажа?
Баща ми въздъхва и отвръща поглед, прекъсвайки визуалния контакт. Карам го да се
чувства неловко. Не мога да се наведа повече, отколкото в момента, затова придвижвам стола
си към него, докато гърдите ми не опират масата помежду ни. Сега съм максимално близо до
него, доколкото това е възможно.
— Какво смяташ, че мисли Кеъри за теб, татко?
Това изречение би трябвало да е черно.
Баща ми стоварва юмрук върху масата и столът му пада назад, когато той рязко се
изправя. Два пъти обикаля стаята и рита стола, който се удря в стената. Продължава да
кръстосва разстоянието от единия до другия край на малката стая, което е не повече от два
метра. Той е толкова бесен и аз се чувствам зле, задето сме в такава малка стая. Човек се
нуждае от пространство, за да излее целия гняв, насъбран в душата му. Би трябвало да вземат
под внимание подобни ситуации, когато арестуват хора и ги набутват в тесни стаички, за да
се срещнат с адвокатите си. Защото никога не се знае кога адвокатът е и баща, а този баща се
нуждае от място, за да даде воля на своя гняв.
Той няколко пъти вдишва и издишва дълбоко. Точно така, както ни учеше да правим
двамата с Кеъри, когато бяхме малки. Като двама братя, ние доста се биехме. Не повече,
отколкото другите братя, но тогава, когато Калахан Джентри беше баща, той би направил
всичко, за да ни научи как да овладяваме гнева си, а не да се впускаме във физическа
разправа.
— Само вие можете да контролирате реакциите си — напътстваше ни той. — Никой
друг, освен вас, не е в състояние да го стори. Можете да контролирате гнева си, можете да
контролирате и щастието. Владейте се винаги, момчета.
Питам се дали не би трябвало сега да му припомня тези думи.