които познаваш?
Той клати глава и кима към входната врата.
— Всичките са анонимни. Хората пускат признанията си в процепа ето там и аз
използвам някои от тях като вдъхновение за моето изкуство.
Пристъпвам към следващата картина и първо чета признанието, преди да погледна
интерпретацията.
Никога не позволявам на никого да ме види без грим. Най-големият ми страх е как ще
изглеждам на погребението си. Почти съм сигурна, че ще бъда кремирана, защото моята
несигурност е вкоренена толкова дълбоко в мен, че ще ме последва и в отвъдното.
Благодаря ти за това, майко.
Тутакси насочвам вниманието си към картината.
— Това е невероятно — шепна и се завъртам наоколо, за да огледам всичко, което той е
създал. Отправям се към прозореца с признанията и откривам едно, написано с червено
мастило и подчертано.
Боя се, че никога няма да престана да сравнявам своя живот без него с онзи, когато
бях с него.
Не съм сигурна кое ме потресе по-силно — признанията, претворението им върху
платната или фактът, че чувствам вътрешна близост с всичко тук. Аз съм много затворен
човек. Рядко споделям истинските си мисли с когото и да било, без значение дали това може
да ми помогне. Докосването до чуждата тайна и осъзнаването, че тези хора навярно никога
не са я споделили с никого и никога няма да го направят, поражда у мен усещането за връзка
с тях. Чувство на принадлежност.
По някакъв начин ателието и признанията ми напомнят за Адам.
Кажи ми нещо за себе си, което никой друг не знае. Нещо, което мога да запазя за себе
си.
Ненавиждам това, че винаги свързвам Адам с всичко, което виждам и правя. Питам се
дали някога ще престана да го правя. Изминаха пет години, откакто за последен път го видях.
Пет години, откакто той умря. Пет години и аз все още се питам, както в признанието пред
мен, дали винаги ще сравнявам живота си с него с този без него.
И се питам дали вечно ще бъда разочарована.
Глава 2
ОУЕН
Тя е тук. Точно тук, стои в ателието ми, взира се в творбите ми. Никога не съм мислил,
че ще я видя отново. Бях толкова уверен, че вероятността пътищата ни да се пресекат е
минимална, че дори не мога да си спомня кога за последно съм мислил за нея.
Но тя е тук, стои право пред мен. Искам да я попитам дали ме помни, но знам, че не е
възможно. Как би могла, когато никога не сме си разменили дори и дума?
Но аз я помня. Спомням си звука на смеха й, гласа й, косата, въпреки че преди косата й
беше много по-къса. И макар да имам чувството, че съм я познавал още тогава, никога не
успях добре да разгледам лицето й. Сега, когато я виждам толкова близо, се налага да се
заставя да не се втренчвам прекалено изпитателно в нея. Не заради непретенциозната й
красота, а защото отблизо тя изглежда точно така, както си я представях. Веднъж се опитах
да я нарисувам, но не можах да си спомня достатъчно, за да завърша картината. Имам
чувството, че може би след тази вечер ще опитам отново. И вече знам, че ще нарека
картината Многолика.
Тя насочва вниманието си към друга картина и аз бързо отвръщам поглед, за да не
забележи, че се взирам в нея. Не искам да изглежда толкова очевидно, че се опитвам да
преценя какви цветове да смеся, за да пресъздам уникалния оттенък на кожата й, или как да
я нарисувам — с вдигната или разпусната коса.
Има куп неща, които би трябвало да върша в този момент, а не да се блещя насреща й.
Какво трябва да направя? Да взема душ. Да се преоблека. Да се приготвя да посрещна всички
хора, които след два часа ще дойдат на изложбата.
— Трябва да взема един бърз душ — казвам.
Тя се извръща, сякаш съм я стреснал.
— Не се притеснявай, разгледай спокойно. Когато свърша, ще се погрижа за всичко
останало. Няма да отнеме много време.
Тя кимва и се усмихва и за пръв път ми щуква въпросът: коя беше Хана?
— Хана, последното момиче, което наех, за да ми помага. Хана, момичето, което не
можеше да понесе да бъде на второ място в живота ми. Хана, момичето, което скъса с мен
миналата седмица.
Надявам се, че Обърн не е като Хана.
Имаше толкова много неща, които не ми харесваха у нея, а не биваше да бъде така. Хана
ме разочароваше, когато заговореше и затова през по-голямата част от времето, което
прекарвахме заедно, ние не разговаряхме. И тя постоянно, постоянно изтъкваше, че името й