Не знам колко още такива дни ще мога да издържа. Сякаш не мога както трябва да
тъгувам, докато той не сподели мъката с мен. Ненавиждам това, че щом се събуди — ако се
събуди— ще се наложи да преживея отново с него всяка подробност от онази нощ, когато
единственото, което искам, е да я забравя.
— Никога не гледай телефона си, когато шофираш, Оуен — наставлява ме татко.
— Гледай пътя — обажда се брат ми от задната седалка.
— Използвай мигачите. Дръж ръцете правилно върху волана. Изключи радиото.
Бях съвсем нов в шофирането и всяко наставление, изречено от тях, ми го напомняше. А
трябваше да ме предупредят най-вече за едно-единствено нещо.
Пази се от пияни шофьори.
Ударът дойде откъм пасажерската седалка, точно когато светофарът превключи на
зелено и аз навлязох в кръстовището. Злополуката не беше по моя вина, но ако бях по-
опитен, щях да знам, че първо трябва да се огледам наляво и надясно, въпреки че светофарът
ми дава разрешение да продължа напред.
Брат ми и мама загинаха на място при удара. Татко се намира в критично състояние.
Аз съм съсипан от момента, когато всичко това се случи.
Прекарвам повечето си дни и нощи тук и колкото повече седя и го чакам да се събуди,
толкова по-самотен се чувствам. Посещенията на роднините и приятелите спряха. От
седмици не съм ходил на училище, но това е най-малката ми тревога. Аз просто чакам.
Чакам го да помръдне. Чакам го да примигне. Чакам го да заговори.
Обикновено в края на деня съм толкова изтощен от всичко, което не се случва, че ми е
нужна малка почивка. През първите две седмици вечерите бяха най-тежкото време от
денонощието за мен. Най-вече, защото това означаваше, че свършва още един ден, през който
нямаше никакво подобрение. Но напоследък вечерите се превърнаха в нещо, което очаквам с
нетърпение.
И трябва да благодаря на нея за това.
Може би е заради смеха й, но мисля също, че заради любовта й към този, когото тя
посещава, аз се чувствам изпълнен с надежда. Тя идва при него всяка вечер от пет до седем.
Адам, така мисля, че се казва.
Забелязвам, че когато тя идва, останалите членове на семейството му излизат от стаята.
Предполагам, че Адам предпочита така, за да може да остане насаме с нея. Понякога се
чувствам виновен да седя тук, в коридора, подпрян на стената между неговата врата и вратата
на татко. Но няма друго такова място, където мога да отида и да почувствам същото, което
изпитвам, когато чувам гласа й.
Само когато тя го посещава, го чувам да се смее. Всъщност с нея той говори много
повече, отколкото с останалите. През последните седмици чух откъм стаята му достатъчно
разговори, за да знам каква е съдбата му. Затова фактът, че той е в състояние да се смее,
когато е с нея, е твърде красноречив.
Мисля, че неминуемата му смърт е още нещо, което ми вдъхва малко надежда. Знам, че
звучи ужасно, но предполагам, че двамата с Адам сме навярно на една и съща възраст, затова
когато започвам да се самосъжалявам, се поставям на неговото място. Кое е по-добре: да се
намирам на смъртно легло и да ми остават само няколко седмици живот или в сегашното си
трудно положение?
Но има и лоши дни, когато си спомням, че никога повече няма да видя брат си, тогава
ми се струва, че е по-добре да съм на мястото на Адам.
Ала в онези моменти, когато чувам как тя му говори, тогава си мисля, че имам късмет,
задето не съм на неговото място. Защото все още имам шанс някой ден и аз да бъда така
обичан. Тогава ми е жал за Адам, който знае колко силно го обича тя и знае какво оставя зад
себе си. Това трябва да е много тежко за него.
Но това означава, че той е имал щастието да я срещне, преди времето му на тази земя да
е изтекло. Това навярно прави смъртта малко по-поносима, дори и за кратко.
Връщам се в коридора и се плъзгам на пода, очаквайки да чуя тазвечерния й смях, ала
напразно. Прокрадвам се по-близо до вратата, отдалечавайки се от стаята на татко и се чудя
защо сегашното й посещение е различно. Защо тазвечерната среща не е от най-щастливите.
— Но предполагам, че имам предвид и нашите родители, защото не ни разбират —
чувам Адам да й казва. — Защото не ми позволиха да имам единственото, от което се нуждая
тук и сега.
Щом разбирам, че това е тяхното сбогуване, сърцето ми се къса за нея и Адам, макар че
не ги познавам. Слушам още няколко минути и го чувам да изрича:
— Кажи ми нещо за себе си, което никой друг не знае. Нещо, което мога да запазя за