себе си.
Чувствам, че тези признания принадлежат само на тях двамата. Че ако чуя едно от тях,
Адам няма да може да го запази за себе си, защото и аз щях да зная. Затова ставам и се
отдалечавам, макар че повече от всичко на света искам да узная тайните й.
Отивам в чакалнята до асансьорите и се отпускам на една седалка. В този миг вратата
на асансьора се отваря и от кабината излиза братът на Адам. Знам, че това е неговият брат и
се казва Трей. Знам също, само от кратките му посещения при брат му, че не го харесвам.
Виждал съм го няколко пъти да я изпраща в коридора и никак не ми се нрави начина, по
който се обръща и зяпа след нея.
Той гледа часовника си и забързано се запътва към стаята, където тя и Адам си шепнат
прощалните слова. Не искам той да чуе техните признания и не искам да прекъсне
сбогуването им. Без да се усетя тръгвам след него и го моля да спре. Той завива зад ъгъла,
преди да осъзнае, че говоря на него. Обръща се и ме измерва преценяващо с поглед.
— Дай им още няколко минути — моля го аз.
Съдейки по погледа му, разбирам, че съм го ядосал. Нямах това намерение, но той
изглежда е от тези младежи, които кипват по всеки повод.
— Кой, по дяволите, си ти?
В този миг го възневидях. Не ми харесва и това, че той изглежда много гневен, защото
очевидно е по-възрастен, по-едър от мен и много по-озлобен от мен.
— Оуен Джентри. Аз съм приятел на брат ти — лъжа. — Аз просто… — Соча надолу по
коридора към стаята, в която са тя и Адам. — Той има нужда от още няколко минути насаме
с нея.
На Трей изглежда не му пука от колко минути се нуждае Адам с нея.
— Е, Оуен Джентри, тя трябва да хваща самолет — отвръща, раздразнен, че само му
губя времето. Продължава надолу по коридора и влиза в стаята. Чувам риданията й. За пръв
път я чувам да плаче и нямам сили да го понеса. Обръщам се и се връщам в чакалнята.
Чувствам как нейната болка и тази на Адам разкъсват гърдите ми.
Следващото, което чувам, е молбата й за още малко време и нейното „обичам те“, докато
Трей я влачи за ръка надолу по коридора.
Никога досега в живота си не съм изпитвал такова неистово желание да нараня някого.
— Престани — тросва се Трей, ядосан, че тя се опитва да се върне в стаята на Адам.
Обвива ръце около кръста й и този път я привлича към себе си, за да не може тя да се
отскубне. — Съжалявам, но трябва да вървим.
Тя се оставя в ръцете му, но аз знам, че в момента е прекалено съсипана, за да се
възпротиви. Но начинът, по който ръцете му се плъзват надолу, ме принуждават да се вкопча
в подлакътниците на стола, за да не се спусна и със сила да я изтръгна от обятията му. Тя е с
гръб към мен, а това означава, че той е с лице към мен, докато ръцете му са обвити около
нея. Когато вижда гнева ми, малка самодоволна усмивчица се мярва в ъгълчето на устата му
и тогава той ми смигва.
Копелето току-що ми смигна.
Когато вратите на асансьора най-после се отварят, той я пуска и тя поглежда обратно
към стаята на Адам. Виждам колебанието й, докато Трей чака тя да влезе първа в кабината.
Тя прави крачка назад, иска да се върне при Адам. Изплашена е, защото знае, че никога
повече няма да го види, ако влезе в този асансьор. Поглежда умолително към Трей.
— Моля те. Позволи ми да му кажа сбогом. За последен път. — Тя шепне, защото знае,
че ако се опита да говори по-високо, гласът й няма да я послуша.
Трей клати глава и отсича:
— Вие вече си казахте сбогом. Трябва да вървим.
Този тип няма сърце.
Държи вратата отворена и тя стои в нерешителност. Но в следващата секунда се извръща
и хуква в противоположната посока. Сърцето ми се радва за нея, защото искам тя да може
още веднъж да се сбогува с него. Знам, че и Адам го иска. Знам колко много ще означава за
него да я види да се втурва отново в стаята му, макар и за последен път, да му подари
последната целувка, да му позволи да й прошепне за последен път: Винаги ще те обичам.
Дори и когато не мога.
Виждам в очите на Трей, че той е твърдо решен да я спре. Обръща се, за да хукне след
нея, да я довлече обратно, но аз внезапно заставам пред него, препречвайки му пътя. Той ме
бута и аз го фрасвам силно с юмрук. Осъзнавам, че не е редно, но го правя, макар да знам, че
ще получа ответен удар. Но си струва, защото ще й дам достатъчно време да се върне в стаята