на Адам и отново да му каже сбогом.
Веднага щом огромният му юмрук се забива в челюстта ми, аз се строполявам на пода.
По дяволите, адски боли.
Той ме прекрачва и се спуска след нея. Аз го сграбчвам за глезена и дърпам,
наблюдавайки го как пада. Медицинската сестра чува гюрултията и притичва иззад ъгъла,
точно когато той ме рита в рамото и ми крещи да вървя на майната си. Той отново е на крака
и тича надолу по коридора, а аз се изправям.
Вече почти стигам до вратата на татковата стая, когато я чувам да казва на Адам:
— И аз винаги ще те обичам. Дори и когато не бива.
Това ме кара да се усмихна, макар че устата ме боли и кърви.
Влизам в стаята на татко и отивам право в ъгъла, където са струпани пособията за
рисуване. Грабвам празното платно и ровя в кутията, оглеждайки останалите
принадлежности.
Кой би си помислил, че първият ми бой с момче ще бъде заради момиче, което дори не е
мое?
Чувам я да плаче, докато отново я влачат по коридора. Знам, че сега наистина е за
последен път. Сядам на стола и се взирам в кутията, пълна с принадлежности за рисуване.
Започвам да вадя всичко едно по едно.
* * *
Изминали са осем часа и вече почти се разсъмва, когато най-после завърших картината.
Оставих я настрани, за да изсъхне, и заспах. Когато се събуждам, вече е тъмно. Знам, че тази
вечер тя няма да бъде в стаята му и ми става тъжно за тях двамата и макар да е малко
егоистично, и за мен самия.
Преди да почукам, известно време стоя пред вратата му, за да се уверя, че брат му не е в
стаята. След като се ослушвам няколко минути, чукам тихо на вратата.
— Влез — откликва той, въпреки че тази вечер гласът му е толкова слаб, че се налага да
се напрегна, за да го чуя. Отварям вратата и правя няколко крачки в стаята. Когато ме вижда и
не ме познава, той се опитва да се надигне с няколко сантиметра. Личи си, че му е много
трудно.
Господи, той е толкова млад.
Искам да кажа, знам, че е на моята възраст, но приближаващата смърт го прави да
изглежда по-млад за годините си. Смъртта би трябвало да идва само при старите хора.
— Здравей — поздравявам, докато бавно пристъпвам в стаята. — Извинявай, че те
притеснявам, но… — Поглеждам към вратата, а после отново към него. — Това е странно,
затова направо ще го кажа. Аз… направих нещо за теб.
Държа платното в ръка, страхувам се да го обърна, за да може той да го види. Погледът
му се насочва към гърба на платното и той поема дълбоко дъх, опитвайки се да се повдигне
от леглото.
— Какво е това?
Пристъпвам по-близо към него и соча стола, молейки за разрешение да седна. Адам
кимва. Не му показвам веднага картината. Чувствам, че първо трябва да обясня или поне да
се запознаем.
— Аз съм Оуен — представям се и сядам на стола. Кимам към стената зад главата му. —
От няколко седмици баща ми лежи в съседната стая.
Адам ме гледа за миг, после пита:
— Какво му се е случило?
— Той е в кома. Автомобилна злополука.
Очите му тутакси се изпълват със съчувствие и аз незабавно го харесвам. Сега разбирам,
че той изобщо не прилича на брат си.
— Аз шофирах — додавам.
Не знам защо му го обяснявам. Може би, за да му покажа, че макар да не умирам, и моят
живот не е за завиждане.
— Устата ти — отбелязва Адам и немощно сочи синината, образувала се след снощната
ми схватка в коридора. — Ти ли си се сбил с брат ми?
Стъписвам се за миг, смаян, че той знае за това. Кимвам.
Той леко се засмива.
— Сестрата ми разказа за случката. Каза, че си се спречкал с него, когато се е опитвал да
попречи на Обърн да се сбогува още веднъж с мен.
Усмихвам се. Обърн, мисля си. От три седмици се чудех как се казва. Разбира се, че ще е
Обърн. Никога досега не съм чувал някой да има такова име; идеално й подхожда.
— Благодаря ти за това — казва Адам. Думите му са едва доловим, мъчителен шепот.
Съвестно ми е, че го принуждавам да говори толкова много, когато знам, че това му
причинява болка.
Повдигам картината малко по-високо и свеждам поглед към нея.
— Снощи, след като тя си тръгна — подхващам аз, — предполагам, ти би казал, че съм
получил вдъхновение, за да я нарисувам за теб. Или може би за нея. Или за вас двамата. —
Мигом го поглеждам. — Надявам се да не ти се струва странно.
Адам свива рамене.
— Зависи от това каква е картината.
Ставам и пристъпвам с картината към него, обръщайки я, за да може да я види.