Отначало той изобщо не реагира. Просто се взира в платното. Аз го оставям да я вземе и
се отдръпвам, чувствайки се малко неловко, задето помислих, че би искал нещо подобно.
— Това е първият ми опит в живописта — признавам, извинявайки се за това, че той
навярно я мисли за ужасна.
Очите му тутакси срещат моите. Лицето му изразява всичко друго, но не и безразличие.
Той сочи картината.
— Това е първият ти опит? — проронва невярващо. — Сериозно?
Кимвам.
— Аха. Навярно и последният.
Адам незабавно клати глава.
— Надявам се да не е — заявява. — Това е невероятно. — Пресята се за дистанционното
и натиска бутона, който повдига с няколко сантиметра леглото откъм главата. Сочи към
масата до стола.
— Подай ми онази химикалка.
Аз не питам нищо. Подавам му химикалката и наблюдавам как той обръща картината и
пише нещо върху задната част на платното. Пресяга се към нощното шкафче до леглото и
откъсва лист хартия от бележника. Надрасква нещо върху листа, като подлага бележника и
ми подава картината и листчето.
— Направи ми услуга — казва Адам, когато ги поемам от ръцете му. — Ще й изпратиш
ли това? От мен? — Сочи към листа в ръката ми. — Нейният адрес е отгоре, а обратният —
отдолу.
Свеждам поглед към листчето и чета пълното й име.
— Обърн Мейсън Рийд — изричам на глас.
Каква е вероятността да се случи нещо подобно?
Усмихвам се и прокарвам палец по буквите на презимето й.
— Имаме еднакви презимена.
Поглеждам обратно към Адам и той отново смъква леглото. Върху устните му играе лека
усмивка.
— Това може да е съдба, знаеш.
Тръсвам глава, отхвърляйки предположението.
— Аз съм сигурен, че тя е твоята съдба. Не моята.
Гласът му е изтерзан и му е нужно огромно усилие, за да се претърколи настрани.
Затваря очи и казва:
— Надявам се тя да има повече от една съдба, Оуен.
Адам не отваря повече очи. Заспива или може би просто има нужда да отдъхне от
разговора. Поглеждам отново към името й и мисля за думите, които той току-що изрече.
Надявам се тя да има повече от една съдба.
Чувствам се добре да знам, че колкото и силно да я обича, Адам разбира, че след
смъртта му тя ще продължи живота си и той го приема. Дори ми се струва, че той иска това
за нея. За съжаление, ако това наистина е било съдба, ние навярно щяхме да се срещнем при
различни обстоятелства и в по-подходящо време.
Отново го поглеждам, очите му все още са затворени. Той придърпва завивките над
ръцете си и аз тихо излизам от стаята с картината в ръка.
Ще изпратя картината, защото той ме помоли. И после ще изхвърля адреса й. Ще се
опитам да забравя името й, макар да знам, че никога няма да мога.
Кой знае? Ако ни е писано да сме заедно и съдбата действително съществува, може би
някой ден тя ще се озове пред вратата ми. Може би някак си Адам ще помогне това да се
случи.
А докато този ден настъпи, аз съм сигурен, че ще имам с какво да се занимавам. Мисля,
че благодарение на неволната помощ на Адам и нейната, може би току-що открих
призванието си.
Гледам картината в ръцете си и я обръщам. Чета последните думи, които Адам й е
написал.
Винаги ще те обичам. Дори и когато не мога.
Отново обръщам картината с лице и бавно прокарвам пръсти по рисунката. Докосвам
пространството между двете ръце и мисля за всичко, което ги разделя.
И се надявам, заради нея, Адам да е прав. Надявам се тя да има втора съдба.
Защото тя го заслужава.
Благодарности
Преди всичко и най-вече дължа огромна благодарност на Дани О’Конър за
сътрудничеството му за илюстрациите на „Споделени тайни“. След като търсих упорито
какви произведения на изкуството могат да послужат като илюстрация на таланта на Оуен,
твоите рисунки се оказаха най-подходящите. Ти притежаваш невероятен талант и твоите
фенове, сред които съм и аз, са щастливи, че могат да им се наслаждават.
Както винаги, дължа огромна благодарност на Джоана Кастильо, Ариел Фредман,
Джудит Кър, Кейтлин Зафонте и на целия екип на „Атрия Букс“.
Също и на моя агент Джейн Дистел и на целия екип на „Дистел енд Годрич“.
На Уеблих благодаря за това, че винаги се грижеха да разполагам с изобилие от
картините на Хари, с кутийки с кока-кола и с много положителна енергия. На Кохъртс за
това, че ежедневно ми напомняха какво първо трябва да свърша. И на най-ревностните ми